Ленинград. Живот под обсада

Най-вероятно това не се случвало често и в поликлиниките „за възрастни“ не лежали трупове всеки ден по коридорите. Но няма съмнение, че лекарите са нямали възможност много да помогнат. Въпреки това, когато хората били на дъното на блокадата, и тази помощ била ценна. Разбира се, както навсякъде и тук немалка роля имало някое заплащане – тогава вадели скрити лекарства, преглеждали по-внимателно. Никого не бива да съдим, много лекари хранели не само себе си, но и други, които нямали доходи, които чакали някой нещо да им даде. На Александър Болдирев, който помолил да му направят инжекция с аскорбинова киселина, лекарят „някак смътно заговорил за антисанитарните условия и колко е трудно в тези условия в поликлиниката. „Виж, ако беше частна.“ Той избухнал от негодуване и не си мерил думите: „Мръсни хищници! В поликлиниката може да си купиш всичко: каквато и да е диагноза, болничен лист, който да те освободи от всяка държавна повинност, даже от служба в армията.“66

Трудно е да се каже дали наистина е било така. Възможно е това да са преразказани слухове – в дневника на Болдирев, иначе много подробен, почти няма такива сведения. И лекарите в поликлиниките както и останалите ленинградчани са понесли всички ужаси на блокадата. На някого му е било по-леко, на друг по-трудно, но почти всеки е гладувал. Те не са виновни, че са нямали лекарства – откъде да ги вземат? И как да съдим хората, че били нервни и безразлични – къде другаде може да се намери такава бездна от страдания и как в тази ситуация да бъдеш добър и отзивчив? През лятото–есента на 1942 г. обслужването в поликлиниките се подобрило. Било забранено в болничните листове да се вписва една и съща диагноза „дистрофия“, това пречело да се видят другите болести, които налагали незабавно лечение. Вече нямало умрели по коридорите и по стълбите в поликлиниките, по-разнообразни били лекарствата. Всичко това, разбира се, не прилича много на идилия, но нищо не постига отведнъж.