Ленинград. Живот под обсада
- Автор: Яров Сергей Викторович
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Изток-Запад
- ISBN: 9786190105992
- Переводчик: Владимир Игнатовски
- Жанр: Военная история
Электронная книга - «Ленинград. Живот под обсада». Краткое содержание книги:
Лошо било обслужването и в поликлиниките в края на 1941 – първата половина на 1942 г. Лекарите работели в помещения, отоплявани с печки, понякога даже затваряли прозорците с дюшеци. „Качвам се по тъмната стълба. В регистрацията, в кабинетите е студено. Хора с халати и палта ми правят огромна услуга: пускат ме в служебната тоалетна, в която са приготвени кофите“ – спомня си Александра Воеводска.56 Лекарите приемали болни, без да си свалят палтата.
Много от тях били подпухнали от глад, трудно вървели и не можели да посещават болните, приковани от глад по леглата. Понякога трябвало да чакат посещение на лекар 2–4 дена и през това време болният можело да умре. В отчета на отдела по здравеопазване на Ленинградския изпълнителен съвет за 1943 г. се отбелязва, че ситуацията в поликлиниките сериозно се влошила през декември 1941 – март 1942 г., а през януари–февруари 1942 г. „те почти не предлагали квалифицирана медицинска помощ“57. Ако имало, тя била примитивна.
През „смъртоносното време“ асортиментът в аптеките бил много ограничен. Обикновено лекарствата били по-скъпи от хляба и ленинградчани в търсене на храна по-често се отбивали в магазините, отколкото в аптеките, но през октомври–ноември 1941 г. всичко, което ставало за ядене, било изкупено. Понякога намирали в аптеките и около тях трупове на дистрофици, които се надявали, че с лекарствата ще имат някакъв шанс да оцелеят. „В аптеката умираха двама мъже и една жена, като молеха за помощ. Старият аптекар безпомощно разтваряше ръце“ – пише на 16 януари 1942 г. в дневника си Мария Конопльова.58 Затваряли аптеките не само защото в тях нямало стока. „Някои аптеки работят, но поради липса на вода и осветление не приемат рецепти“ – съобщава В. Заветковски на дъщеря си на 5 февруари 1942 г.59
В измръзналите стаи, без лекарства, без изследвания не било лесно да се направи преглед, нямало и достатъчно средства против болката. Жена разказва, че по време на блокада на майка ѝ от дистрофия изпаднало черво. Вмъквали го мъчително, майката крещяла от нетърпимата болка, дъщерята, която чакала в коридора, чувала виковете ѝ.60
През „смъртоносното време“ поликлиниките били препълнени – необичайно много били хората, които чакали за удължаване на болничен лист. „Там е такава блъсканица, такава ревяща, обсаждаща тълпа от озверели жени, че няма как да се добереш“ – пише в дневника си Александър Болдирев.61 Често докарвали в поликлиниките хора, паднали на улицата. Съдбата на повечето от тях била трагична. Дмитрий Лихачов попитал лекаря какво ще стане с тях и получил директен отговор: „Ще умрат.“ Нямало с какво да ги закарат в болница и както обяснил лекарят, и там така или иначе няма с какво да ги нахранят.62 Били убедени, че са обречени. Изнервените, гладни лекари нямали време за тях, трябвало най-напред да спасяват живите. „На пейката до стълбите лежи умиращ или труп. Домъкнал се е дотук и не може да продължи, никой не отива при него, няма смисъл“ – разказва Александра Воеводска.63 За същото става дума и в дневника на Мария Конопльова, а описаната сцена е от края на май 1942 г., когато властите следили повече как работят лекарите:
Днес на пейката в коридора лежеше жена и непрекъснато стенеше с типично за дистрофиците лице: кожа, [...] опъната по черепа, угаснали очи, подута долна част на лицето. Тя очевидно губеше съзнание, главата ѝ увисваше и тя падаше, но никой не ѝ обръщаше внимание. Дойде лекар, преслуша сърцето, провери пулса, махна безнадеждно, а санитарката каза: „И защо се мъкнат да умират тук, да си бе останала вкъщи.“ А наоколо болните, дошли за преглед, спореха и се караха на опашките.64
За съжаление, често в поликлиниките не е било по-добро и отношението към децата и юношите. Директорката на дом за деца Александра Миронова, която намерила в празно жилище две момичета (бащата загинал на фронта, майката била в болница), завела едното, Лиля, в детската поликлиника. Но тя не останала там дълго: „Към 5 часа бях потресена от неочаквана среща. Покрай оградата, като се клатушка, върви Лиля – след като съм си тръгнала, дежурният лекар ѝ казал, че за нея няма място, а санитарката... я изгонила на улицата.“ Александра Миронова писала няколко пъти в районния съвет, но не помогнало, след два дни момичето умряло.65