Контакт

„Двамата с майка ти много често обсъждаме твоите дълги отсъствия и кратки гостувания. Този разговор винаги е труден. Всеки път, когато те защитавам (и макар да не вярваш, случвало се е неведнъж), тя ми казва, че съм бил маджун в ръцете ти. А когато те коря, ми казва да си гледам работата.

Но искам да знаеш, че нежеланието ти да я посетиш в последните няколко години, откакто се хвана с тази работа с Вега, й причинява непрекъсната болка. Все разправя на приятелките си в онзи отвратителен санаториум, в който настоя да отиде, че скоро ще я посетиш. Говори го от години насам. «Скоро». Непрекъснато обмисля как ще им покаже прочутата си дъщеря, как точно ще те представи на тия скапани дъртофелници.

Сигурно няма да ти е приятно да го научиш и ти го казвам със съжаление. Но го правя за твое добро. Поведението ти е по-болезнено за нея от всичко, което е преживяла досега, включително и смъртта на баща ти. Може да си голяма работа, холографиите ти да ги показват по целия свят, да се срещаш с видни политици и какво ли не, но като човешко същество не си научила нищо от училищните си години насам…“

С просълзени очи, тя понечи да накъса писмото и плика му, но напипа вътре твърдо парче хартия, частична холограма, направена от стара двуизмерна снимка с екстраполираща компютърна техника. Човек получаваше бегла, но задоволителна възможност да види отделните ръбове и ъгли. Беше снимка, която никога досега не беше виждала. Майка й като млада жена, много симпатична, се усмихваше на снимката. Ръката й, небрежно облегната на рамото на бащата на Ели, оставил си еднодневна брада. Двамата сякаш излъчваха щастие. Обля я мъка, вина и гняв към Стотън. И със смътно чувство на самосъжаление Ели осъзна горчивата истина, че никога повече няма да види хората от снимката.