Гробище за домашни любимци
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #17
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Гробище за домашни любимци». Краткое содержание книги:
Реди пасианси дълго след полунощ.
Тъкмо когато за пореден път обръщаше картите върху масата, чу как се отвори задната врата.
„Каквото посееш, това ще пожънеш и то си е вечно твое“ — помисли си Луис Крийд.
Чу бавни стъпки, които се приближаваха, но не се обърна, а продължи да се взира в картите. Видя дама пика и я закри с дланта си.
Стъпките спряха зад него.
Настъпи тишина.
Ледена ръка докосна рамото му. Гласът на Рейчъл беше дрезгав, като че ли гърлото й беше пълно с пръст.
— Скъпи — промълви тя.
Нищо не заплашва семейството на Луис Крийд в новия дом в Мейн. Дом, зад който се вие пътека, водеща към малкото гробище за домашни любимци.
Тъжно място може би… но безопасно. Няма да обсеби сънищата ви, да се събудите с писък, облени с пот, обзети от ужас и зловещи предчувствия…
— При това Тими вонеше на гроб. Миризмата беше отблъскваща, сякаш вътрешностите му се разлагаха. Забелязах, че Алън Пъринтън закри с ръка носа си и устата си. Вонята беше отвратителна. Човек почти очакваше да види червеи да се гърчат из косата на Тими…
— Престани — задавено го прекъсна Луис. — Наслушах се.
— Не си — преднамерено жестоко отвърна Джъд. — Точно така още не си чул най-страшното. Съмнявам се, че ще успея да го предам съвсем точно — трябваше да си там, за да разбереш какво искам да кажа. Тими беше мъртъв, Луис, но едновременно жив. Освен това той… той… той знаеше.
— Какво?
— Да, знаеше всичко — каза Джъд. — Дълго се взира в Алън, сетне се ухили — или по-скоро се озъби — и проговори. Говореше толкова тихо, че трябваше да си напрягам слуха, за да го чуя. Имах чувството, че гърлото му е пълно с пръст. „Жена ти се чука с шефа на дрогерията, Пъринтон. Какво ще кажеш, а? Тя крещи, когато се изпразва. Какво ще кажеш, а?“
— Алън само хлъцна, но всички видяхме, че думите са попаднали точно в целта. Последният път, когато чух нещо за него, Алън Пъринтън се намираше в старчески дом в Гардинър — ако е жив, сигурно наближава деветдесетте. Но по времето, за което ти разказвам, той беше петдесетинагодишен. Из града се носеха различни слухове за жена му. Тя беше негова втора братовчедка и точно преди избухването на войната дойде да живее при Алън и при Луис — първата му съпруга. Но ето, че Луис умря, след осемнайсет месеца Алън се ожени за това момиче. Казваше се Лорен и когато той я взе за жена, навярно е била двайсет и четири годишна. Поведението й предизвикваше коментариите на местните хора. Мъжете я намираха прекалено свободна, но общо взето нямаха нищо против нея, но жените я смятаха за развратница. Навярно и Алън тайничко е подозирал нещо подобно, защото изкрещява: „Млъкни! Млъкни или ще те пребия каквото и да си!“
— Тихо, Тими — прошепва Бил. Сега изглежда по-зле и от преди, сякаш всеки момент ще повърне, ще пукне или и двете наведнъж.
— Но Тими не му обръща внимание. Впива поглед в Джордж Андерсън и казва: „Внукът, на когото толкова много държиш, с нетърпение чака да пукнеш, дъртако. Той се интересува само от мангизите ти, които смята, че държиш в сейфа си в Източната Бангорска банка. Подмазва ти се, но зад гърба ти се подиграва. Той и сестра му те наричат «стария дървен крак»“. Докато произнасяше последните думи, гласът на Тими се промени. В него се долавяше страхотна злоба, Луис, която навярно би прозвучала в гласа на внука на Джордж, ако…, ако беше вярно всичко онова, което казваше Тими. „Старият дървен крак“ — повтаря Тими. „Сигурно направо ще се насерат, когато разберат, че си беден като църковна мишка, защото си загубил всичко през хиляда деветстотин трийсет и осма! Нали, Джордж? Направо ще се насерат!“ — Джордж отстъпи назад, дървеният му крак се подви; той се строполи на верандата и преобърна каната с бира на Бил, а лицето му беше бяло като фланелката ти, Луис. Междувременно Бил успява да се изправи и изкрещява на сина си: „Тими, престани! Веднага млъквай!“. Но Тими не млъква. Каза нещо лошо по адрес на Ханибал, също и по мой адрес и накрая съвсем… побесня. Яростно изкрещя, а ние… ние заотстъпвахме назад, сетне си плюхме на петите. Влачехме Джордж за ръцете, защото коланите, които прикрепваха протезата му се бяха уплели и дървеният му крак с обърната наопаки обувка се влачеше след него по тревата.
— Хвърлих поглед назад и за последен път в живота си видях Тими Батерман. Стоеше в задния двор до въжето за пране, лицето му бе обагрено в кървавочервено от залязващото слънце, а по него ясно се виждаха следите от куршуми. Косата му беше разрошена и някак си прашна, кикотеше се и непрекъснато повтаряше с писклив глас: „Старият дървен крак! Старият дървен крак! И рогоносеца! И развратника! Сбогом, господа! Сбогом! Сбогом!“. После отново се изсмя или по-точно — нададе вой… нещо в него крещеше… крещеше, крещеше… крещеше. Джъд млъкна. Дишаше на пресекулки.
— Джъд, вярно ли беше онова, което ти каза Тими Батерман? — попита Луис.
— Да — промърмори старецът. — Господи, наистина беше вярно. По онова време понякога посещавах публичния дом в Бангор. Навярно повечето мъже го правят, въпреки че сигурно има някои, които не се отклоняват от правия път. От време на време изпитвах нужда — или може би необходимост — да си го вкарам в чужда плът. Или да платя на някоя проститутка да ми направи неща, които никога не бих поискал от законната си съпруга. Мъжете имат своите тайни градини, Луис. Не съм извършил нищо престъпно и от осем-девет години не съм се поддал на изкушението. Зная, че дори да бе узнала за посещенията ми в публичния дом, Норма нямаше да ме напусне. Но нещо в нея щеше да умре — навярно завинаги щеше да загуби нежността и невинността, които толкова обичах.