Освободеният
- Автор: Гуин Урсула К. Ле
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Освободеният». Краткое содержание книги:
Шевик ясно видя, че Таквер е изгубила младежката си грациозност и сега изглеждаше една обикновена, жена, която наближава средата на житейския си път. Видя това по-ясно, отколкото всеки друг, защото гледаше на всичко свързано с Таквер по начин, по който никой друг не можеше да го направи: от гледната точка на изминалите години на интимност и копнеж. Видя я такава, каквато беше.
Очите им се срещнаха.
— Как… как вървят нещата тук? — внезапно се изчерви той, очевидно казвайки първото нещо, което му е хрумнало. Тя почувства почти осезаемата вълна на желанието му, също се изчерви и се усмихна.
— А, постарому. Нищо не се е променило, откакто говорихме по телефона.
— Но това беше преди шест декади!
— Тук почти нищо не се променя. Всичко си е все същото.
— Много е красиво… с тези хълмове. — В очите на Таквер съзря сенчестата тъма на планинските долини. Сексуалното му желание рязко се засили така, че за момента се почувства замаян, после преодоля временно кризата и се опита да заповяда на ерекцията си да спадне. — Мислиш ли, че… че ще искаш да останеш тук? — попита.
— Безразлично ми е — отвърна тя със странния си, нисък, дрезгав глас.
— Носът ти още тече — вметна Садик угрижено.
— Радвай се — отвърна Шевик.
— Мълчи, Садик — намеси се Таквер. — Не бъди егоистка! И двамата възрастни се засмяха. Садик продължи да изучава Шевик.
— Градът наистина ми харесва, Шев. Хората са добри — големи скици са всички. Работата обаче не е много. Просто лабораторна работа в болницата. Недостигът на техници вече приключва. Мога да си тръгна оттук съвсем скоро. Бих искала да се върна обратно в Абиней, ако това имаш предвид. Получи ли ново назначение?
— Не съм питал за нова работа, а и не съм проверявал дали не са ме записали някъде. От една декада съм на път.
— И какво правиш на този път?
— Пътувам по него, Садик.
— Той е пропътувал половината свят. Тръгнал е далеч долу от юг и е прекосил пустинята, за да дойде при нас — рече Таквер. Детето се усмихна, намести се по-удобно в скута й и се прозя.
— Ял ли си, Шев? Изморен ли си? Трябва да заведа детето да си ляга. Тъкмо щяхме да тръгваме, когато ти почука.
— Нима вече спи в пансиона?
— От началото на сезона.
— Бях вече на четири — важно рече Садик.
— Вече съм на четири, а не вече бях на четири — поправи я Таквер и я пусна да стъпи на пода, за да вземе палтото й.
Детето застана с профил към Шевик и всъщност заговори на него, макар да не го гледаше.
— Но аз тогава бях на четири, а сега вече съм на повече от четири години.
— Истинска темпоралистка, също като баща си!
— Не може да бъдеш едновременно на четири и на повече от четири, нали? — обърна се детето директно към Шевик, очаквайки потвърждение.
— О, напротив, можеш, при това съвсем лесно. Можеш също така да бъдеш едновременно на четири и почти на пет.
— Седнал на ниското легло, лицето му бе на една височина с това на детето така, че не й се налагаше да гледа нагоре, за да го види. — Но аз бях забравил, че ти наближаваш да станеш на пет. Когато те видях за последен път ти беше много, много мъничка.
— Наистина ли? — в гласа й определено се доловиха нотки на флирт.
— Да. Беше горе-долу ей толкова голяма — постави длани той близо една до друга.
— Можех ли вече да говоря?
— Казваше уаа и няколко други нещица.
— Будех ли всички в общежитието като бебето на Чебен? — поиска да узнае тя с широка подкупваща усмивка.
— Разбира се.
— Кога се научих да говоря истински?
— На около година и половина — отговори й Таквер. — И от тогава не си млъкнала нито за миг. Къде ти е шапката, Садикики?
— В училище. Мразя тази шапка — довери тя на Шевик. Изпроводиха детето през ветровитите улици до пансиона на училищния център и я въведоха във фоайето. То бе също така малко и схлупено, но бе много по-приветливо, заради детските рисунки, окачени по стените, няколкото лъскави моделчета на камиони и влакове и пръснатите тук-там къщички-играчки с изрисувани човечета от дърво. Садик целуна майка си за лека нощ, после се обърна към Шевик и протегна ръце. Той се наведе към нея и тя го целуна по бузата, формално наистина, но някак по детски искрено.
— Лека нощ! — рече им, прозя се и тръгна с нощния помощник. Завиха в страничния коридор, откъдето продължаваха да долитат детското й гласче и тихите шъткания на помощника.
— Тя е много красива, Таквер. Красива, интелигентна и жизнерадостна.