Освободеният
- Автор: Гуин Урсула К. Ле
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Освободеният». Краткое содержание книги:
Когато пристигна в Чакар вече съвсем притъмняваше. Небето над черните хребети на хълмовете бе наситено тъмновиолетово. Уличните лампи светеха, ярки и самотни, фасадите на къщите изглеждаха гротескни под изкуствената светлина, на фона на дивата природна тъма. Имаше много самотни къщи, сред празни, оголени терени. Градът бе стар, изолиран и разпръснат, град на границата между човека и дивата пустош. Една минаваща по улицата жена го упъти към Общежитие Осем.
— Оттук, братко, покрай болницата, в дъното на улицата. Самата улица тънеше в мрачните сенки на планинския склон и свършваше пред вратата на ниска постройка. Влезе във фоайето и обстановката го върна в детските му години, когато двамата с баща му бяха живели в подобни малки общежития в затънтени градчета из Либърти, Дръм Маунтинс и Широките Равнини. Приглушено осветление, позакърпени матраци; на таблото за съобщения се мъдреха една обява за местен тренировъчен курс за механици, съобщение за синдикално събрание и покана за театрална постановка отпреди три декади; над дивана в общата всекидневна висеше окачена в рамка аматьорска рисунка на Одо в затвора; в ъгъла имаше един саморъчно направен хармониум; до вратата бе окачен списък на живущите, както и таблица с часовете, през които се пуска топла вода в градските бани.
Шерут, Таквер, №3
Почука, загледан в отражението на светлината от фоайето върху тъмната матова врата, която бе леко изместена от пантите.
— Влез! — чу се отвътре женски глас. Той отвори вратата. Източникът на силното осветление в стаята се намираше точно зад гърба на жената и за момент той не можа да различи лицето й, за да бъде сигурен, че това е Таквер. Тя се изправи и се приближи към него. Протегна ръце сякаш да го отблъсне или да го вземе в прегръдките си, един доста неуверен, незавършен жест. Той взе ръката й в своята, после се прегърнаха и останаха така прегърнати на прага, върху несигурната земя.
— Влизай — рече Таквер — о, влизай, влизай.
Шевик отпори очи. В далечния край на все така ярко осветената стая видя сериозното, наблюдателно изражение върху лицето на едно малко дете.
— Садик, това е Шевик.
Детето се приближи до Таквер, притисна се в крака й и избухна в сълзи.
— Недей, защо плачеш, душичката ми?
— Ами ти защо плачеш? — прошепна детето.
— От щастие! Защото съм много щастлива. Ела седни в скула ми. О, Шевик. Шевик! Едва вчера получих писмото ти, щях да отида да чакам на телефона, след като сложа Садик да спи. Ти пишеш, че ще се обадиш довечера, а не че ще дойдеш! О, недей да плачеш. Садики, виж аз вече на плача, нали?
— Мъжът също плаче.
— Разбира се, малката ми.
Садик го изгледа е недоверчиво любопитство. Беше четири годишна. Имаше овално личице, цялата бе закръгленичка, смугла, нежна.
В стаята нямаше други мебели освен двете легла. Таквер бе седнала на едното със Садик в скута. Шевик седна на другото и протегна крака. Избърса очи с опакото на дланта си, после протегна ръце, за да ги покаже на Садик.
— Виждаш ли — попита — мокри са. И носът ми протече. Ползваш ли носна кърпичка?
— Да. А ти нямаш ли си?
— Имах, но се изгуби в една обществена пералня.
— Можеш да използваш тази, която ползвам и аз — рече Садик след известна пауза.
— Той не знае къде е — каза Таквер.
Садик скочи от скута на майка си и донесе една носна кърпа от едно чекмедже в стенния гардероб. Даде я на Таквер, която от своя страна я подаде на Шевик.
— Чиста е — усмихна се с привичната си широка усмивка Таквер. Садик с любопитство наблюдаваше Шевик, докато той си избърса носа.
— Нямаше ли земетресение преди малко? — попита той.
— Тресе през цялото време. Дотолкова свикнахме, че престанахме да ги забелязваме — отвърна Таквер.
Очарована от възможността да съобщи нещо важно, Садик се намеси с детинския си, леко шептящ гласен:
— Да, имаше едно много силно преди вечеря. Когато има земетресение и прозорците дрънчат, а пък земята се гърчи на вълни и трябва да се застане в рамката на вратата или да се излезе навън.
Шевик и Таквер се спогледаха. Тя бе остаряла доста за тези четири години. Никога не бе имала много хубави зъби, а сега два от тях липсваха и празните места се показваха, когато се усмихваше. Кожата й бе изгубила нежната, копринена еластичност на младостта, а опънатата й назад коса бе посивяла.