Магьосникът
- Автор: Скотт Майкл
- Серия: Тайните на безсмъртния Никола Фламел #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Иванов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Магьосникът». Краткое содержание книги:
Калифорния:
В ръцете на д-р Джон Дий и Тъмните древни „Книгата на Авраам Мага“ би могла да се превърне в опасно оръжие, което да доведе до разрухата на познатия на човечеството свят. Най-могъщият ръкопис в историята съдържа тайната на безсмъртието — тайна, която никой не бива да узнава. Две страници делят Дий от познанието, което ще възвърне властта на Тъмните древни.
Единствено близнаците Джош и Софи могат да го спрат — но те са отдалечени на 13000 километра.
Париж:
Никола, Софи, Джош и Скати избягват от Охай и се озовават в Париж — Града на светлините, някогашен дом на Никола Фламел. Но завръщането не е никак приятно. Николко Макиавели, философ и виден колекционер на предмети на изкуството, живее в Париж и работи за Дий. Той е по петите им, а времето на Никола и Пернел изтича. С всеки изминал ден силата им намалява, телата отслабват. Време е Софи да овладее и втората магия — Огнената.
Само един човек е в състояние да я обучи: някогашният ученик на Фламел, граф Сен Жермен — самият той алхимик, магьосник и рок звезда.
Джош и Софи Нюман са единствената надежда за оцеляване на човешкия род. При положение че преди това не се настроят един срещу друг…
Само Макиавели избягна пълната сила на огнената експлозия. Беше се обърнал и изскочил от стаята в последния миг, преди Марс да докосне момчето. Свит на кълбо, той се скри в най-дълбоките сенки зад вратата, докато стрели от жълта светлина рикошираха в стените и свистящи кълбета от плътна енергия излитаха в коридора. Италианецът замига усърдно, мъчейки се да махне запечатаните на ретината му остатъчни образи. Макиавели беше виждал пробуждане и преди, но никога толкова драматично. Какво правеше Марс с момчето, какъв дар му даваше?
А после, със замъгленото си зрение, видя неясна сребриста фигура да се появява в другия край на коридора.
И катакомбите се изпълниха с мирис на ванилия.
Глава 51
Кацнала на върха на водната кула на Алкатраз, заобиколена от огромни зловрани, Мориган си пееше тихичко. Това бе песен, чута за първи път от най-примитивните древни хора, която сега беше запечатана дълбоко в човешкото ДНК. Беше бавна и нежна, отнесена и тъжна, прекрасна… и крайно ужасяваща. Това бе Песента на Мориган: зов, чиято цел беше да вдъхва страх и ужас. И открай време по бойните полета из целия свят това често бе последният звук, който човек чуваше през живота си.
Богинята-врана се загърна в черното си наметало от птичи пера и се втренчи през тънещия в мъгла залив към града. Можеше да усети топлината на човешкото множество, да види смътното сияние на близо милион аури в самия Сан Франциско. И всяка аура обвиваше един човек, разкъсван от страхове и тревоги, пълен със сочни, вкусни емоции. Тя притисна дланите си една в друга и поднесе върховете на пръстите към тънките си черни устни. Предците й се бяха хранили от човечеството, бяха отпивали спомените му, наслаждавайки се на емоциите като на хубаво вино. Скоро — о, толкова скоро — тя щеше да може да го прави отново.
Но преди това й предстоеше един приятен банкет.
Неотдавна й се беше обадил Дий. Той и неговите Древни най-после били принудени да се съгласят, че е твърде опасно да оставят живи и Никола, и Пернел. Той й даде разрешение да убие Вълшебницата.
Мориган си имаше гнездо високо в планините Сан Бернардино. Щеше да отнесе Пернел там и през следващите няколко дни щеше да изцеди докрай спомените и емоциите й. Вълшебницата беше живяла почти седемстотин години; беше пътувала по целия свят и в някои Сенкоцарства, беше виждала чудеса и преживявала ужаси. Освен това имаше изключителна памет; щеше да помни всичко, всяка емоция, всяка мисъл и страх. И Богинята-врана щеше да се наслади на всички тях. Когато свършеше, умът на легендарната Пернел Фламел щеше да бъде празен като на бебе. Мориган отметна глава назад и разтвори широко уста; дългите й резци се открояваха с белотата си от тъмните устни, а езикът й бе мъничък и черен. Скоро.
Богинята-врана знаеше, че Вълшебницата е в тунелите под водната кула. Единственият друг вход беше през тунел, достъпен само при отлив. И макар че отливът нямаше да настъпи още часове, скалите около входа на пещерата бяха покрити с врани с остри човки.
И тогава ноздрите на Мориган се разшириха.
През солено йодната морска миризма, мириса на ръждясал метал и рушащ се камък и застоялата смрад на безброй птици тя изведнъж надуши нещо друго… нещо, чието място не беше тук, на това място, в тази епоха. Нещо древно и горчиво.
Вятърът смени посоката и понесе мъглата със себе си. Капки солена влага заблестяха изведнъж по една сребриста нишка във въздуха пред Богинята-врана. Тя премигна с черните си като въглен очи. Още една нишка затрептя във въздуха, а после и друга, и още една, пресечени в поредица от кръгове. Приличаха на паяжини.
Те бяха паяжини!
Мориган тъкмо се изправяше, когато един огромен паяк изхвръкна от шахтата под нея и се залепи право на стената на водната кула, впивайки големите си космати крака в метала. Той запълзя към Богинята-врана.
Птиците, накацали около кулата, излетяха към небето, крякайки грозно… и моментално бяха уловени в огромната паяжина, която се носеше във въздуха над тях. Паднаха върху своята тъмна господарка, оплитайки я в гърчеща се маса от пера и лепкава паяжина. Мориган се освободи, разсичайки мрежата с острите си нокти, събра наметалото около себе си и тъкмо щеше да излети, когато паякът стигна до върха на водната кула, избута я назад и я затисна с големия си крак.