Отмъщението на Лазар
- Автор: Ладлэм Роберт, Ларкин Патрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Русева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Отмъщението на Лазар». Краткое содержание книги:
Тя му се усмихна накриво.
— О, стига, Джон — отговори Ранди, опитвайки се да звучи весело. — Ако ни пипнат вътре в сградата, знаеш, че спасяването на моята кариера ще е последна грижа.
След като вече взе решение, Ранди бързо извади купчина снимки на парижката централа на Движението на Лазар и ги разхвърля на пода. Снимките показваха старата каменна сграда от всеки ъгъл в различни часове на деня и нощта. Тя разгърна също подробна карта на централата на Движението спрямо околните сгради, улици и алеи.
Тримата коленичиха и заразглеждаха внимателно снимките и картата, опитвайки се да открият най-добрия начин да проникнат вътре, без да се изложат на опасността да ги хванат или на друга непосредствена опасност. След няколко минути Питър седна на пода. Той наблюдаваше Ранди и Джон с лека усмивка.
— Има само един реалистичен начин, страхувам се — каза той, повдигайки рамене. — Може да не е много оригинален, но ще свърши работа.
— Моля те, кажи ми, че не смяташ да влезеш през парадния вход и да изкачиш четирите или петте стълбища? — примоли се Ранди.
— О, не. Не е в моя стил. — Той побутна картата лекичко с един пръст, като посочи една от съседните жилищни сгради точно до „Вини“ 18. — Ако перифразираме „Хамлет“, има много повече пътища към една сграда, мило момиче, отколкото си сънувала.
Смит погледна картата по-отблизо и видя онова, което неговият приятел имаше наум. Присви устни.
— Ще ни трябва специална екипировка. Познаваш ли някой, който да ни я достави, Питър?
— Имам тук-там в Париж някое и друго парче — призна тихо Питър. — Останките от моя дълъг и съсипан живот в служба на Нейно величество. Сигурен съм, че и приятелите на госпожица Ръсел в парижката станция на ЦРУ могат да ни предоставят някои необходими неща. Ако ги помолим учтиво.
Мръщейки се, Ранди отново погледна картите и снимките. Очите й се разшириха.
— О, страхотно, нека отгатна — каза тя, въздъхвайки леко. — Смятате да използваме една от онези хватки против законите на гравитацията.
Питър я погледна, преструвайки се на шокиран.
— Да вървим против законите на гравитацията? — каза той, поклащайки уж невярващо глава. — Съвсем не. Всъщност ние ще се подчиним изцяло на императивите за гравитация — каза той с усмивка. — Всичко, което се извиси, трябва да падне, нали така?
Четиридесета глава
Вторник, 19 октомври
Минаваше полунощ, но все още по добре осветените парижки улици се движеха хора, които се прибираха у дома след вечеря и други забавления. Макар и доста встрани от оживените кафенета, бирарии и клубове на квартал „Маре“, улица „Вини“ също имаше своите пешеходци.
Един от тях, сбръчкана стара жена, навлечена дебело срещу нощния есенен студ, се тътреше с мъка нагоре по улицата. Високите й токчета кънтяха върху настилката. Тя стискаше здраво торбата си от плат под мишница, явно решена да защити своята собственост срещу крадци. Уморена и с болки в краката, тя поспря пред номер 18, за да си почине и да поеме дъх. Прозорците на последния етаж светеха под пресечения под ъгъл покрив на старата каменна сграда. На долните етажи осветлението беше загасено.
Дишайки тежко, старата жена се спря на съседната четириетажна жилищна сграда на номер 16. Тя се суетя доста дълго пред входа — първо ровейки в огромната торба, а после явно затруднена да напъха ключа. Най-после се справи. Ключалката щракна. С усилие тя отвори тежката врата и се заклатушка бавно към вътрешността.
На улицата отново се възцари тишина.
Няколко минути по-късно двама мъже, единият тъмнокос, а другият побелял, се появиха на улица „Вини“. И двамата бяха облечени в тъмни канадки и носеха през рамо пътни чанти. Вървяха един до друг, като си бъбреха на разговорен френски за времето, за несигурните полети със самолет в тия времена. За всеки, който ги погледнеше, те приличаха на хора, които се връщат от пътуване през уикенда.
Спряха пред сградата на номер 16. По-младият тъмнокос мъж отвори вратата и я задържа за своя по-възрастен спътник.
— След теб, Питър — каза той тихо и махна с ръка.
— Възрастта преди красотата, а? — промърмори другият мъж и се мушна в тесния и тъмен вход, след което любезно поздрави възрастната жена, която ги очакваше.
После и Джон Смит влезе в сградата, но преди това отлепи спокойно черната лента, с която „старицата“ беше затиснала резето на ключалката, за да не се затвори вратата. Той сви лентата на топче и я пъхна в джоба на канадката си, след което пусна вратата да се затвори.