Избрани творби в три тома, том 2
- Автор: Фицджеральд Фрэнсис Скотт
- Год: 1986
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Попов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби в три тома, том 2». Краткое содержание книги:
— Е, не съм виновен аз!
— Затова мама каза да поостана до пет и половина. Ще настигнем шейните, преди да се появят в клуба „Минехаха“.
Раздраната самоувереност на Еймъри се свлече от него. Представи си как щастливата компания лети със звън през снежните улици, как лимузината приближава и собствения си ужас, когато пред очите на всички двамата с Майра излязат от нея, шейсетте укорителни погледа, своето извинение — този път истинско. И шумно въздъхна.
— Какво? — попита Майра.
— А нищо. Прозинах се. Ти сигурна ли си, че ще ги настигнем, преди да отидат там?
Започна да храни слаба надежда, че ще успеят да се вмъкнат в клуба „Минехаха“ и ще посрещнат останалите там, че компанията ще ги завари в претръпнало усамотение пред камината, и почти си възвърна изгубения фасон.
— Разбира се, ирландецо, ще ги настигнем, няма да ги изтървем, но трябва да побързаме.
Той усети как стомахът му се сви. Докато влизаха в колата, замаза надве-натри с боята на дипломатичността доста грубичкия план, който вече бе скалъпил. Планът се градеше някои сведения, че Майра го смята за „ужасно красив с нещо много английско в него“, които лукаво бе събирал па уроците по танци, ласкаейки останалите.
— Майра — промълви той, като сниши глас и внимателно подбираше думите си, — моля те за хиляди извинения. Можеш ли изобщо да ми простиш?
Тя се вгледа изпитателно в него, в нетрепкащите му зелени очи, и устата, която беше квинтесенция на романтичността за нейния тринайсетгодишен колежански вкус. Да, Майра много лесно можеше да му прости.
— Ами… да… разбира се.
Той отново впи очи в нейните, после сведе поглед. Миглите му бяха дълги.
— Ужасен съм — каза тъжно. — Не съм като другите. Не знам защо вечно правя не това, което трябва. Предполагам, защото всичко ми е безразлично. — А след това предизвикателно: — Препуших. Получих сърцебиене от пафкане.
Майра си представи целонощен тютюнев разгул и Еймъри бледен и сгърчен от последствията на никотинизираните дробове, и възкликна:
— О, Еймъри, не трябва да пушиш. Ще навредиш на растежа си!
— Все едно ми е — продължи мрачно той. — Няма как. Вече ми е навик. И без това съм извършил маса работи, за които, ако научат наш’те… — замълча колебливо, за да даде възможност на нейното въображение да обрисува черни ужаси — миналата седмица бях на стриптийз.
Майра беше победена. Той отново насочи зеления си поглед към нея.
— Ти си единственото момиче в града, което много ми харесва — възкликна в изблик на чувство. — Ти си simpatico.
Майра не остана много сигурна в значението на последното, но й прозвуча стилно, макар и смътно неприлично.
Гъст здрач се бе разстлал навън и при един остър завой лимузината я люшна към него; ръцете им се докоснаха.
— Не трябва да пушиш, Еймъри — прошепна тя. — Сам знаеш, че не трябва.
Той поклати глава.
— Никой не го интересува това.
Майра се поколеба.
— Мен ме интересува.
Нещо трепна в Еймъри.
— Ами, интересува те! Та ти си хлътнала по Фроги Паркър. Няма човек, който да не знае.
— Не, не съм… — много бавно.
Мълчание, в което Еймъри потръпна от вълнение. Както седеше в колата, уютно закътана от смрачения леден въздух навън, у Майра имаше нещо пленително. Майра — вързопче от дрехи с кичури руси къдрици, провиращи се изпод плетената й шапка.
— Аз пък съм хлътнал… — Замълча, понеже чу младежки смях да ехти в далечината, и като надникна през замръзналото стъкло нататък по осветената от стълбовете улица, различи тъмните силуети на пързалящата се компания. Трябваше да действа бързо. С отсечено поривисто движение той сграбчи ръката на Майра — палеца й, да бъдем по-точни.
— Нареди му да кара право в клуба — прошепна й той. — Искам да ти кажа нещо. Трябва да ти го кажа.
Майра забеляза компанията отпред, за миг се мярна майка й, а после, жалко за благовъзпитанието, погледна в очите до нейните.
— Завий по тази улица, Ричард, и карай право в клуба! — изкрещя тя в съобщителната тръба. С въздишка на облекчение Еймъри потъна назад в меката тапицерия на облегалката.
„Мога да я целуна — помисли си. — Бас държа, че мога. Бас!“
Небесният купол над тях ту кристализираше прозрачно бистър, ту тънеше в мъгла, а нощният мраз наоколо тръпнеше в богатство от вълнения. От стълбите на клуба се протягаха пътища до хоризонта — черни гънки върху бялото одеяло; огромни преспи сняг като следи от гигантски къртичини ги обточваха отстрани. Майра и Еймъри спряха на стълбите да погледат бялата празнична луна.