Избраница

- Моля да ме извините, но като че ли не изглеждате особено ентусиазиран от това. - Оусън се поколеба за миг и продължи с по-тих глас. - Да не би да сте се скарали?

Лорлън погледна замислено помощника си. Оусън рядко изпускаше нещо от погледа си, но пък беше дискретен. Щеше ли да му повярва, ако отречеше? Сигурно не съвсем.

- Кажи му, че да. По някакъв незначителен повод.

Лорлън се напрегна, когато чу гласа в главата си. Акарин не се беше обаждал от онзи разговор в двора, когато Лорлън беше излязъл от Вечерната зала.

- Може да се каже, че сме се скарали - отвърна бавно Лорлън.

Оусън кимна.

- И аз така си помислих. Да не е заради настойничеството над Сония? Поне така смятат някои магьосници.

- Така ли? - Лорлън не можа да сдържи усмивката си. Оказваше се, че за него също се носят клюки.

- И какво? - попита той мислено пръстена.

- Отговорът, който обмисляш, ще свърши работа.

Лорлън леко изсумтя и погледна помощника си:

- Знам, че мога да разчитам да запазиш това в тайна, Оусън. Слуховете са си слухове, но не искам останалите да знаят, че двамата с Върховния повелител имаме разногласия. На Сония и без това не й е лесно.

Оусън отново кимна:

- Разбирам. Естествено, че няма да кажа на никого. Надявам се, че скоро ще разрешите противоречията си.

-Зависи как ще успее Сония да се адаптира към промяната. Струва ми се, че след всичко, което преживя, е малко трудно да очакваме чудеса от нея.

-Не ми се иска да съм на нейното място - съгласи се Оусън, - но съм уверен, че ще се справи.

Лорлън кимна.

- И аз се надявам. Лека нощ, Оусън.

- Лека нощ, Разпоредителю.

В коридора отекнаха стъпките на отдалечаващия се магьосник. Когато стигна до фоайето, Лорлън почувства как го обзема ужас. Той излезе през огромната врата и се спря на стълбището.

Между дърветата се виждаше седалището на Върховния повелител. Лорлън не го беше посещавал от онази вечер, когато Акарин прочете мислите му. Мисълта за това го накара да настръхне.

Пое си дълбоко дъх и насочи мислите си към Сония. В името на нейната безопасност той трябваше да прекоси градината и отново да се изправи пред Акарин. Поканата на Върховния повелител не можеше да бъде отхвърлена.

Лорлън се насили да помръдне от мястото си. След няколко секунди ускори крачка. По-добре да свали този товар от плещите си колкото се може по-бързо. Без да обръща внимание на ускореното си сърцебиене, той бързо се приближи до вратата и почука. Както обикновено, тя се отвори веднага. Лорлън влезе и с облекчение установи, че стаята е празна.

С крайчеца на окото си забеляза движение до дясната стена. През вратата, която водеше към дясното стълбище, влезе Акарин.

Черна мантия. Черна магия. Беше забавно, че черното винаги е било цвета на Върховния повелител. „Не трябваше да го приема толкова буквално” - помисли си Лорлън.