Ледената пустиня
- Автор: Каранса Майте
- Серия: Войната на вещиците #2
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Унискорп
- ISBN: 978-954-330-333-5
- Переводчик: Александрина Кузманова
- Жанр: Детское фэнтези
Электронная книга - «Ледената пустиня». Краткое содержание книги:
Това стана през втората нощ. Все още не бяхме заспали и изведнъж двете с Каалат почувствахме силна болка, като че куршумът бе пронизал нашите тела, но нищо не си казахме. Само малката Диана, обзета от същото предчувствие, безутешно заплака, като ни събра трите в тъжна прегръдка.
От този момент нататък загубих надежда, че ще мога да избягам от силата на Одиш. Гунар бе убил майката мечка и старата Сармик, както бе заявила пред нас, вече не виждаше смисъл да живее. Никой не ни закриляше и бяхме подвластни на Ледената кралица.
До някое време Каалат се опитваше да запази веселото си изражение, но това трая само докато съмненията й не се потвърдиха. Не отивахме на юг.
— Не мога да продължа. Карам шейната на юг, а тя отново се връща на север.
— Знам — отвърнах.
— Никога не ми се е случвало — младата инуитка беше отчаяна.
— Не е по твоя вина, Ледената кралица е — помъчих се да я успокоя.
Каалат пребледня. Макар и да подозираше това, самото споменаване на името на тази Одиш я вцепеняваше от страх. От малка бе слушала ужасни истории за Ледената кралица, която е царувала по тези земи от хилядолетия. Вкопчи се за дъщеричката си.
— Преди много, много години инуитите са й давали първородните си дъщери при раждане. Като жертвоприношение — обясни ми тя със сълзи на очите. — Оставяли са току-що родените си бебета голи извън иглутата, за да смекчат гнева на господарката.
— Това е било отдавна — възразих плахо аз.
Каалат стисна дъщеричката си в прегръдките си.
— Иска нашите момиченца.
Стана ми жал. Стана ми много жал за нея. Успокоих я, като й казах истината, въпреки че истината бе много тежка за мен:
— Грешиш. Иска само избраницата, дъщеря ми Диана. Остави ме тук и се прибирай у дома.
— Не мога.
— Разбира се, че можеш.
Каалат ме слушаше, макар и да не искаше да чуе думите ми.
— Не мога да те оставя сама. Обещах да те придружа и ще го направя.
В шейната отзад малките Сармик и Диана се смееха, нехаещи за съдбата си и за тревогите на майките си.
Трябваше да взема решение. Подадох Диана на Каалат, взех нейната дъщеря Сармик и й дадох да суче от мен. Каалат разбра и стори същото. Усмихнахме се на мъничките, които си бяха разменили майките и без да знаят, щяха да са млечни сестри завинаги. Беше вид обред за братство, който ние, Омар, практикувахме. Сармик и Диана щяха да са силни и смели, защото животът им се свързваше и волята им се удвояваше. Вълчицата и мечката заедно бяха много по-силни, отколкото поотделно.
Разменихме си отново децата, вече нахранени, с устенца, от които се стичаше кърма. Слязох от шейната с Диана на ръце и погалих Леа по козината. На ушенце много тихо й прошепнах:
— Заведи ги вкъщи.
Леа близна лицето на Диана, гризна ме по ръката закачливо и задърпа шейната въпреки протестите на Каалат.
Шейната се отдалечи магически и изчезна в далечината. Връщаше се в лагера на инуитите, където Каалат трябваше замести Сармик и да заеме мястото на знахарка. Но не Леа я водеше. Студената ръка на Одиш я отдалечаваше от нейната обител, а вятърът, който излизаше от устата й, тласкаше ските на шейната да се плъзгат бързо на изток. И тази същата ръка ме стискаше здраво и ме водеше към пещерата й.
Решена да се изправя веднъж завинаги срещу проклетата Одиш, поех дълбоко въздух, вмъкнах се през процепа с детето си на ръцете и извиках:
— Ето ни, тук сме!
Глава шестнадесета
Ледената кралица
Стените на огромната пещера бяха покрити с руни, руни с мощно въздействие, предназначени да закрилят от неприятели и да спират нежелани посетители. Парализиращи краката руни, които смразяваха волята и чудодейно защитаваха господарката на пещерата.
Силата на руните, омагьосани да прогонват всеки натрапник от светата обител, ми пречеше да вървя и приковаваше краката ми към леда, но силната ми воля и студената ръка на кралицата ми позволяваха да се движа напред, стъпка по стъпка.
Пещерата преминаваше в бял леден път, който се стесняваше в почти непроходими галерии, където въздухът не достигаше и бях принудена да се придвижвам, прилепена към стената, опирайки се на отсрещната страна, или пък се превръщаше в мрачен тунел, без никаква светлина и с толкова нисък таван, че трябваше да пълзя.