![Кървава разходка [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/4/8/krvava-razhodka-bg-download.jpg)
Кървава разходка [bg]
- Автор: Келерман Джонатан
- Серия: Алекс Делауер #13
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 954-459-864-2
- Переводчик: Васил Дудеков-Кършев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Кървава разходка [bg]». Краткое содержание книги:
Очите му все още бяха отворени, широко отворени, облещени; можех да видя влажните им червени очертания. Влажни очи. Сълзите извираха, преливаха, стичаха се надолу по хлътналите страни.
Той кръстоса левия си крак върху другия и остана да стърчи на един крак.
Друга летяща поза? Не, не, нещо друго…
Позираше.
Поза, която не можеше да се сбърка.
Тялото му образуваше кръст.
Разпятие върху невидим ешафод.
Сълзите продължаваха да текат по лицето му. Неконтролирани, мълчаливи хълцания, всеки пристъп подчиняваше крехкото му тяло и го разтърсваше като мокро котенце.
Плачещ Христос.
29.
Стоеше така, просто си стоеше така.
Колко дълго бях останал там? Сигурно Долард, враждебен и нетърпелив, щеше да се върне скоро и щеше да ми нареди да изляза.
Минаха още пет минути, но това не се случи.
Пийк стоеше притиснат към стената. Сълзите бяха намалели, но не преставаха да се стичат.
Вонята се беше върнала. Кожата ме сърбеше. Сетивата ми се възвръщаха и се изостряха. Исках да изляза навън. Почукването върху кафявата стоманена врата прозвуча едва доловимо. Можеха ли да го чуят в коридора? Никакви шумове отвън не проникваха в килията. Опитвах се да отворя вратата. Заключена. Можеше да се отваря само отвън. Вратата можеше да се отвори само отвън. Лишаване от сетива. Какво повече можеха да направят на едно вече увредено съзнание? Друго почукване, по-силно. Нищо. Пийк беше замръзнал в позата си на разпнат, прикован от невидими гвоздеи. Имената на жертвите му бяха отприщили сълзите в него. Разкаяние или самосъжаление?
Или нещо друго, за което не можех да тая надежда, че ще разбера някога?
Представих си как влиза в кухнята в дома на Ардъло, как съзира майка си, силата, която е трябвало да употреби, за да разреже вратните прешлени… После нагоре, към втория етаж, докато размахва бейзболната бухалка на Скот Ардъло.
Децата…
Техните имена бяха предизвикали позата на Иисус.
Мъченическа поза.
Да не би да се смяташе за жертва?
Внезапно абсурдността и безплодието на онова, което бях направил, ме потресоха — да се опитвам да получа информация от един болен разсъдък, който без никакви усилия изразяваше грях и спасение! Каква полза можеше да допринесе това за когото и да било?
Дали и Клеър не беше предизвикала Пийк по същия начин? Дали не беше загинала заради своето любопитство?
Стените на тясната стая сякаш започнаха да настъпват към мен. Стоях притиснат до вратата, но не можех да избягам достатъчно далеч от бялото, разпнато създание.
Сълзите вече само се процеждаха.
Плачеше за себе си.
Изверг.
Тих в страданието си.
Главата му се завъртя извънредно бавно. Малко се повдигна. Обърна лицето си към мен. В очите му изплува нещо, което не бях виждал преди.
Острота. Яснота на волята.
Той кимна. Знаещо. Сякаш ние двамата с него споделяхме нещо общо.
Притиснах гръб към вратата.
Внезапно зад мен зейна празнота и аз политнах.
Хейди каза:
— Съжалявам! Първо трябваше да смъкна резето и да ви предупредя.
Възстанових равновесието си, поех си дъх, усмихнах се, опитвах се да изглеждам на себе си. Майлоу ме наблюдавате заедно с Долард и трима лекари — Олдридж, Стийнбърг и Суенсън. Всички в спортни ризи, сякаш бяха пристигнали направо от игра на голф. Върху лицата им нямаше нищо игриво.
Хейди понечи да затвори вратата, погледна в стаята и пребледня.
— Какво прави той? Какво става?
Тримата се втурнаха вътре и се загледаха. Пийк отново бе заел позата на Иисус, със сведена вдясно глава. Но сълзи нямаше.
Аз казах:
— Изправи се преди пет минути и застана по този начин.
Олдридж промълви:
— О, боже… правил ли го е и преди, Хейди?
— Не. Никога. Никога не става от леглото си. — Гласът й прозвуча уплашено. — Доктор Делауер, казвате, че се е придвижил съвсем сам?
— Да.
Стийнбърг и Суенсън се спогледаха. Олдридж каза:
— Интересно!
Сериозността на тона му граничеше с комичното. Опитваше се да покаже компетентност по един случай, за който не знаеше нищо.
Франк Долард попита:
— Какво му казахте, за да го накарате да застане така?