Бойни действия [bg]

Марта взе телефона от масата до кушетката и набра номера на Хардауей, който отговори незабавно:

— Най-добре ела тук. Тази отврат ще продължи да се говни и по време на твоята смяна.

— Идвам — отвърна тя и затвори. Както винаги той бе извънредно тактичен.

Стаята за почивка на персонала се намираше близо до Резервоара — заседателна зала без прозорци, оплетена в електронна мрежа. На земята не съществуваше шпионска апаратура, която да позволи на някого да подслуша какво се обсъжда вътре. Наляво от стаята за персонала и покрай извитата стена на Резервоара се стигаше до кабинетите на Боб Хърбърт, Майк Роджърс и Пол Худ. Марта зави надясно. Мина покрай кабинета си, после покрай този на Даръл Маккаски, свръзката с ФБР и Интерпол, компютърната зала на Мат Стол — „оркестърът“, както я наричаше той — и покрай юридическия и екологичния отдел, в които работеха Лоуел Кофи и Фил Катцен. След това идваха отделите по психология и медицина, последвани от радиозалата, малкият кабинет на Брет Огъст от „Страйкър“ и двучленният пресцентър на Ан Фарис.

Докато бързаше по коридора, я настигна количката на Боб Хърбърт.

— Кърт каза ли ти какво става?

— Не — отвърна тя. — Само че имало някаква каша и че щяла да омаже цялото ми бюро.

— Малко грубичко, но иначе вярно — отбеляза той. — В Дамаск е настанал истински ад. Обади ми се Уорнър. В двореца „Азем“ имало атентат. Терористът убил двойника на президента.

— Онзи кърпач ли?

Хърбърт кимна.

— Значи президентът навярно изобщо не е в столицата — каза Марта. — Ами посланик Хавлис?

— Бил е в двореца. В шок е, но е невредим. Сега дворецът е под обсада. За нещастие Уорнър все още е в залата, в която е избухнала бомбата, и не може да ни даде достатъчно информация. Прехвърлих го на Кърт. Не сме прекъснали връзката с него.

— А Пол?

— Излязъл от залата, за да потърси хората от АДС, които дошли заедно с тях.

— Не е трябвало — каза тя. — Могат да се появят, докато го няма, и да тръгнат без него.

— Изобщо не съм сигурен, че някой е в състояние да иде където и да било — отвърна Хърбърт. — Не и ако не знаят някакви тайни ходове. Израелското сателитно разузнаване показва, че от всички страни се водят сражения. Очевидно петдесетина цивилни нападатели се опитват да пробият стената. В защита на двореца току-що са пристигнали войници от сирийската армия. Десет души.

— Ето какъв е резултатът от това, че пратиха войските си на север — отбеляза Марта. — Какво означава всичко това?

— Някои от хората ми смятат, че става дума за турско нападение с израелска подкрепа — каза Хърбърт. — Иранците твърдят, че ние сме в дъното на нещата. Лари Речлин отдавна искаше да свали президента заради помощта на Сирия за терористите. Но той се кълне, че агентите на ЦРУ нямат нищо общо с това.

— Ти как мислиш? — попита го, когато почука на вратата на Хардауей. Ключалката щракна. Тя се поколеба, преди да влезе.

— Залагам на кюрдите — отвърна той.

— Защо?

— Защото са единствените, които имат какво да спечелят от цялата каша. Освен това изводът се налага чрез обикновено елиминиране. Моите израелски и турски познати изглеждат толкова изненадани, колкото сме и ние.

Марта кимна и двамата влязоха вътре.

Слабият брадат Къртис Шон Хардауей седеше зад бюрото си и гледаше към компютърния екран. Около очите му имаше тъмни кръгове и кошчето за боклук беше пълно с опаковки от дъвки. На едно от креслата с отворен върху коленете компютър седеше спретнатият и млад заместник на Майк Роджърс генерал-лейтенант Уилям Абрам. Гъстите му черни вежди бяха сключени над носа и очите му под тях бяха нащрек. Кожата на лицето му изглеждаше свежа и тънките му устни бяха отпуснати.

От високоговорителя на бюрото се разнасяше тихо пращене и случайно пропукване. Хардауей млясна с дъвката си и вдигна поглед.

— Добро утро, Марта. Боб, не съм разговарял с Уорнър, откакто ти ми прехвърли връзката.