Смъртта на императора

Когато това се случи и Курт отново стана господар на крайниците си и се приготви да се върне при генерал Хернано, пратеникът на Мирамон го улови за ръката.

— Чакайте, сеньор, само още няколко думи! Ще бъда ли включен и аз в споразумението?

— Вие не принадлежите ли към този отряд?

— Не.

— А, да! Чух, че сте куриерът, предал заповедта от генерал Мирамон? Щекотлив въпрос наистина! Навярно съзнавате с какво мерило се оценява човек, измъкнал се нелегално от някоя крепост със секретна заповед и мисия?

— И все пак се надявам, че не ме смятате за…за…за шпионин!

— Точно такова е мнението ми за съжаление.

— Аз не съм шпионин.

— Аха! Адютант на Мирамон ли сте?

— Не.

— Офицер ли сте? Ако не сте такъв, питам ви, военен ли сте изобщо?

— Не — промърмори пратеникът.

— И въпреки това доставяте военни заповеди? — Отговор не последва.

— Не отговаряте, значи сам се осъждате.

— Сеньор, на мен не ми бе известно значението на моята мисия.

— Не ми правите впечатление, като да не сте съзнавал ясно важността на донесената от вас заповед. Оправданията ви са несъстоятелни.

Тогава майорът отбеляза:

— Сеньор, заявявам, че няма да се предам, в случай че бъде изключен някой от тези, които в момента се намират при мен.

— Н такъв случай гарантирам да повлияя на моя командир да прояви снизхождение.

— Това не е достатъчно. Аз трябва да имам вашата дума.

— Е, не ми се ще да бъда коравосърдечен, напротив, вярвам, че действам според разбиранията на президента, включвайки този сеньор в контракта.

Курт тръгна. Той и понятие нямаше кому е подарил живота.

Що се отнася до републиканците, те още от самото начало бяха отписали Курт. Но когато видяха да се издига ракетата, започнаха да се надяват и сега той бе посрещнат с радост. Командирът даде съгласието си за всичко, което немецът бе обещал. Той съзнаваше, че за да се избегне кръвопролитието, все пак биха могли да се направят някои отстъпки.

Четвърт час по-късно той и Курт се срещнаха с майора и придружителите му да уговорят необходимите подробности. Главният резултат бе, че пленниците още през нощта предадоха оръжията си, след което трябваше да изчакат утрото, за да бъдат отведени в лагера на републиканците пред Керетаро.

За сън и дума не можеше да става. Офицерите на гвериляс бяха дали честното си слово да не бягат, поради което им бе позволено да се движат свободно. Какво не би дал да се радва на тази привилегия и един друг — пратеникът на Мирамон.

Той бе на мнение, че в лицето на Курт ще открие една снизходителна, милозлива натура и го помоли за разговор. Мислейки, че се касае за някое важно съобщение, оберлейтенантът се постави на негово разположение.

— Какво желаете? — попита Унгер.

— Позволете едно допитване. Офицерите са свободни под честна дума, нали? Не бих ли могъл да постигна същото и аз за себе си?

От изумление отначало Курт не обели дума, ала после запита с тон, който в никой случай не вдъхваше надежда: