Пепел [bg]

– Ябълков – подхвърли Сара, изучавайки Крис. – Любимият ти, нали?

– Аха – отвърна Крис. – Ъ, благодаря, Тори.

– Хайде, момичета. Ще запалим огъня в предната стая – каза Джес и подкара момичетата пред себе си, затваряйки междинната врата подире си. Въпреки това Алекс долови приглушеното мърморене на Лена, последвано от остра забележка от страна на Джес.

– Съжалявам – каза тя с пламнали страни.

– Не се притеснявай. Хайде да ядем.

Алекс донесе храната – Тори бе оставила достатъчно за една малка армия – докато Крис извади още една чиния и сребърни прибори, след което започна да приготвя билков чай. Докато режеше хляба, Алекс се обърна към него:

– Крис?

– Да?

– Благодаря ти, че си се сетил за мен, докато беше извън града. Аз... това... – Завъртя се към него и по стойката на гърба му разбра, че я слуша. – Това, че си се сетил, е много мило.

Отначало не се случи нищо, ала тогава той се обърна и Алекс долови лекия аромат на ябълки.

– Всъщност – отвърна той – теб човек трудно може да те забрави.

Това беше истинско дежа вю.

След като ометоха вечерята и изядоха и последната троха от пудинга, двамата си сипаха чай. Бяха се хранили толкова дълго, че накрая Алекс чу скърцането на пода отгоре и Алекс разбра, че Джес бе изпъдила момичетата на горния етаж. Двамата с Крис не разговаряха много – нещо, което едновременно я радваше и побъркваше. С Том разговорът течеше някак от самосебе си. А Крис беше толкова мълчалив. Но това ù създаваше чувство за уют, за интимност. Сякаш до нея седеше Том, но това не беше така и не можеше да бъде. Просто бегла имитация, подобно на избеляло ксерокопие, от което са направени сто хиляди екземпляра, докато накрая бе останало само едно бледо подобие на оригинала. Том си беше Том, а Крис бе обгърнат в сенки, и нищо на този свят не бе в състояние да го превърне в Том. Но тя и бездруго не искаше това, нито дори за секунда. Сега имаше нужда от Крис, такъв какъвто беше. Искаше да спечели доверието му и да го превърне в свой съюзник. Нали затова го бе поканила вътре, нали така?

– Може ли да ти задам един въпрос? – попита той, прекъсвайки мислите ù.

– Ъ... разбира се – отвърна тя, изтръгната от унеса. Призрак дремеше в скута ù, като лапите му потрепваха от време на време. – Какво искаш да ме питаш?

– Защо носиш със себе си праха на родителите си? – Но щом забеляза изражението на лицето ù, бързо додаде: – Не си длъжна да ми казваш, ако е прекалено лично.

– Не, няма проблем – отвърна тя. Йегър дори не бе попитал, а Том изобщо не знаеше. – Двамата умряха преди две години и искаха прахът им да бъде разпръснат из Горното езеро, това е всичко.

И наистина беше всичко, сега като се замислеше. Оказа се, че не беше толкова страшно. Боже, защо не бе споделила с Том, докато все още имаше възможност? Но тя, разбира се, знаеше отговора на този въпрос.

„Защото тогава щях да му разкажа също и за чудовището. Ако бях започнала, просто нямаше да има връщане назад, а аз не исках да рискувам. Трябваше да му се доверя. Прекалено дълго мълчах...“