Пепел [bg]

57

Постъпи като пълна глупачка.

Трябваше да приеме очилата.

Каква идиотка!

Когато се замисли, Алекс си даде сметка, че Крис бе яздил сред касапницата и хаоса, които царяха извън пределите на Рул, изминавайки толкова много мили, за да осигури на шепата деца книги, които да четат. При все това бе намерил време да помисли дори и за нея. Представяше си го как броди по пустите улици, криволичи между труповете на хора и развалените автомобили и в същото време се оглежда за Трансформирани, за възможна засада или за идеалния чифт слънчеви очила за едно момиче, което едва познава и което, предвид нейната репутация, спокойно би могло да ги захвърли в лицето му.

Както и бе направила. Дори да нямаше нужда от него, да злобее заради самото злобеене, просто не беше в неин стил. Каква идиотка.

Кинкейд я задържа до късно, почти до девет, но когато Алекс най-сетне се втурна към изхода, Крис го нямаше там. Това беше добре. Истинско облекчение. За първи път се случваше обаче Крис да не е повикал някой друг, който да я чака. А може би това, че я оставяше да се върне сама, беше знак, че вече ù вярва. Не, след случилото се сутринта беше по-скоро едно огромно „майната ти, скъпа“.

– Слава богу, че си тук – извика Лорета, една от санитарките. Тя беше дебела жена, без талия и подстригана на паница. – Крис искаше да му се обадя, веднага щом Мат те пусне, но аз се залисах в работа и забравих.

Алекс усети радостна тръпка. Облекчение. От което се почувства още по-объркана. Едно на ръка беше да се смята за глупачка, а съвсем друго да осъзнае, че всъщност я е грижа дали той не ù се сърди.

– Той тук ли е?

– Да, но... – Лорета постави ръка на рамото на Алекс и зашепна поверително. – В момента е в крилото на хосписа. Ще отида да го доведа.

– Остави на мен. – Алекс тръгна по коридора. – Коя стая?

– Тази на Делмар. – Лорета се спусна подире ù. – Виж, ще ми отнеме само секунда. Ти по-добре изчакай отвън.

– Няма нужда. – Алекс четеше имената на табелките: Холтър, Джеймс, Мичъл. И тогава забеляза тази, която търсеше. Остъклената врата зееше наполовина отворена, а по стъклото играеха неясните оранжеви пламъчета на запалените свещи. Усети топлия въздух, който идваше от газовия нагревател в стаята. Добре, щеше да му се извини, че се бе държала като идиотка или... нещо такова. – Ей сега се...