Чернова

— Не са ти нужни документите ми.

— Не са ми нужни — съгласи се охранителят и отвори вътрешната врата. — Всичко хубаво.

Малко разочарован от отсъствието на цветни визуални ефекти, преминах в охраняваната територия, където край настланите с камък алеи светеха фенери, а на кучешката площадка унилите обитатели разхождаха под дъждеца породистите си кучета.

Видеодомофонът при входа също не беше проблем — без да гледам, набрах кода и вратата се отвори. Вътре имаше още една строга портиерка в стъклена будка-аквариум, но тя не тръгна да ме разпитва.

Хубава сграда. На стълбището — чистота, цветя в саксии и дръвчета в каци, благоухание на сложна смесица от парфюми — явно съвкупната миризма на всички дами и господа, влизащи и излизащи от сградата. Асансьорът само дето не беше облицован в мрамор, движи се леко, огледалата сияят, свири тиха музика.

А на площадката на последния етаж ме очакваше изненада. Изненадата беше с ръст метър и деветдесет и с широки рамене. Познавах го от посещението на Михаил и Настя, когато отиваха на концерт в Антик.

Телохранителят също ме позна. Отлепи се от стената, погледна объркано към мен, после към вратата на апартамента, която му беше възложено да охранява.

— Добър вечер, Витя — поздравих аз.

— Там не може — каза Витя с посърнал глас.

— За мен може.

Витя поклати глава.

Или аз не се бях съсредоточил достатъчно, за да стана убедителен, или в простичката душа на телохранителя нямаше място за повече от един господар.

— Не може — повтори той с болка в гласа. — Точно на вас ви казвам, че не може.

— Е, и какво ще направиш? — попитах.

Витя се навъси. Той явно знаеше, че всичките му тренирани мускули и професионална подготовка изобщо не могат да застрашат един функционал.

— Поне ме фраснете веднъж в окото! — помоли той. — Направете ми синина…

— Сам ще се справиш — казах аз с упрек. — Та нали си мъж!

Оставих Витя да гледа скръбно тежкия си юмрук и се приближих към вратата. Понечих да позвъня и установих, че не е затворено.

— Чук-чук — казах аз, влизайки.

Не ме чуха — караха се.

Апартаментът не беше много голям по стандартите на сградата — петдесет квадрата. Свободно пространство с две опорни колони, украсени с рафтчета и някаква груба живопис на онова ниво, което се продава на Вернисажа в Измайлово40. До едната стена — идеално кръгло легло, срещу него — плазмен панел на стената, масичка и кресла. В единия ъгъл с барплот беше оградена малка кухня. Дори банята беше отделена от полупрозрачна преграда от цветни стъклени блокове. Е, като цяло — приятно. Когато си на деветнайсет години, такива апартаменти много ти харесват, на двайсет и пет предизвикват едновременно и умиление, и леко подозрение, че младостта отминава.

Настя и Михаил стояха до барплота. Забелязах в ръцете им високи чаши с някаква напитка. Но на тях не им беше до коктейлите. Изглежда, самообладанието им беше стигнало само за да напълнят чашите. И бяха започнали да се ругаят. Михаил беше с разкопчан шлифер, Настя — с къс халат.