Пантерата

Алтаир, който седеше отдясно на Пантерата, погледна съветниците в сумрака и видя колебанието им. Помисли си, че младият Булус все още се къпе в славата на дръзката си и успешна атака срещу американския кораб „Коул“. Но това беше преди повече от три години, а оттогава Булус ибн ал Дервиш беше постигнал само малки победи срещу правителството в Сана и никакви срещу американците. Съветът бе склонен да чака, но това не се отнасяше за Пантерата.

Алтаир знаеше, че убийството на деветимата белгийци и двамата йеменци в руините на Билкис не беше посрещнато с ликуване от всички джихадисти и симпатизанти на каузата. Вярно, Върховният съвет на Ал Кайда беше одобрил атаката, но населението на провинция Мариб, в това число бедуинските племена, не се радваше на убийството на чужденците: мнозина гледаха на това като на проява на страхливост и много хора в провинцията търпяха финансови загуби, защото туристите бяха престанали да идват при развалините.

Алтаир знаеше също, че ако атаките срещу хотел „Шератон“ в Аден и американското посолство в Сана не се увенчаят с победа, лидерството на младия му приятел ще бъде изложено на опасност. А може би щеше да е застрашен и животът му.

Пантерата още говореше на съвета си и Алтаир си помисли, че говори твърде много. Какво толкова имаше за казване? Случилото се вече — двете поражения — говореше само за себе си. Ако бойците му успееха с атаките в Аден и Сана, победите им също щяха да говорят сами за себе си.

Във всеки случай Алтаир не вярваше в стратегията на Пантерата за нападение срещу американците. Джихадистите трябваше да атакуват правителствените сили. Ако ал Дервиш искаше някой ден да живее в президентския дворец, както казваше, трябваше да победи омразното правителство, а не американците, които бяха все още малобройни в страната.

Знаеше също, че ако правителството не бъде победено, корумпираните в Сана ще се огънат под американския натиск и ще позволят на американците да построят военна база в Аден, както бяха направили преди тях британците и руснаците. А ако това се случеше, йеменският народ щеше да трябва да търпи американците много дълго. Ал Дервиш обаче не можеше да вижда толкова далеч в бъдещето. Беше заслепен от малкия брой американци и не забелязваше онези, които само чакаха повод да направят онова, което бяха направили в Ирак и Афганистан. А подобно нещо щеше да е катастрофа за Йемен.

Алтаир се наведе към ал Дервиш и прошепна:

— Имаме много работа.

Пантерата огледа съвета си и отсече:

— Ще се срещнем отново след седмица, след победите ни в Аден и Сана.

Пантерата стана и съветниците също станаха и излязоха мълчаливо навън. Само неколцина обаче отдадоха почит, както подобаваше.

Пантерата и Алтаир останаха сами.

— Може би трябва да размислиш за тези атаки — каза Алтаир.

Пантерата отговори с въпрос:

— Как можеш да живееш като мюсюлманин и йеменец, докато американците тъпчат свещената ни земя?