Обсадата на мрака

Утегентал мина през празното помещение, без да му обърне внимание, и пое на изток толкова бързо, колкото му позволяваха криволичещите тунели. Не след дълго той и шестимата му спътници достигнаха широко разклонение, край което забелязаха костите на двуглавия етинг, убит не от кого да е, а от самия Бруенор преди много, много години. Това, което тревожеше патрона на втория дом обаче, не беше купчината изсъхнали кокали, а въпросът накъде да поеме оттук нататък.

Раздразнен от поредното забавяне, той изпрати съгледвачи в двете посоки, а сам, заедно с останалата част от малкия си отряд, пое по десния тунел, който според него отиваше на изток.

Най-сетне видя вратата, която търсеше, и от устните му се откъсна въздишка на облекчение. Няколко мига по-късно се появи и съгледвачът, когото бе изпратил да провери другия коридор, а с него дойде и една жрица.

— Добра среща, Повелителю на меча на Втория дом — поздрави го тя, доста по-почтително, отколкото обикновено се държеше с мъжете.

— Защо си тук? — направо попита Утегентал. — Все още сме далече от Подземния град.

— Дори по-далече, отколкото си мислиш — отвърна жената и хвърли недоволен поглед на изток, към дългия тунел, в края на който тъмнееше вратата към Митрил Хол. — Пътят още не е освободен.

Утегентал изръмжа разярено. Подземният град трябваше вече да е превзет, а коридорите дотам — разчистени. Той направи крачка напред и жрицата ясно видя гневната му гримаса.

— Няма да успееш — предупреди го тя и гордият мъж я изгледа разлютено, сякаш го бе зашлевила през лицето. — Вече повече от час се опитваме да разбием вратата — обясни жената, — но ще ни трябва цяла седмица, за да я превземем. Джуджетата я охраняват твърде добре.

— Ултрин Саргтлик! — изрева Утегентал, напомняйки й титлата, която си бе извоювал и която никой не можеше да му оспори — той не бе какъв да е войн, той бе Върховният войн!

Въпреки респектиращия му ранг, жрицата не изглеждаше особено впечатлена:

— Стотина бойци, петима магьосника и десет жрици не успяха да се справят — спокойно отвърна тя. — Джуджетата отвръщат на нашите заклинания с огромни копия и горящ катран. А и тунелът, отвеждащ до вратата е тесен и осеян с капани, защитата му е сигурна като тази на дом Баенре. Двадесет минотаври водехме с нас, но те едва съумяха да избегнат клопките… само за да бъдат спрени от внезапно наизскочилите войни, скрити до този миг в тайни ниши. Двадесет минотаври рухнаха мъртви пред очите ни само за няколко минути. Никога няма да превземеш вратата — увери го тя, ала думите й не прозвучаха обидно — просто му съобщаваше фактите такива, каквито бяха. — Нито пък ние. Не и докато онези, които са в Подземния град, не ни се притекат на помощ и не нападнат отвътре.