Краят на нощта

— Какво ти се е случило? — попита майка му, забелязала всичко — и избледняващата синина от миналия уикенд, и раната на челото, подарък от Младши, и черното око, спомен от носача със соса по главата.

— Бил е в Луишам — заяви гордо баща му. — Проклети главорези!

— Дай да ти сложа нещо — засуети се майка му.

Макар Лион да протестираше, тя донесе пакет замразен грах и го накара да го притисне към раните. Родителите му го наблюдаваха развеселени, ала с много обич как се тъпче с кроасани и сьомга. Не помнеха някога да е имал такъв апетит.

— Не съм чел колонката ти — заяви Лион и избърса трохите от устата си с опакото на ръката. Отпи още от черното кафе. Не можеше да си спомни кога за последен път е пил нормално кафе, не от онова, което заливаш с вряла вода. — Какво мислиш за онази жена Тачър?

— Никога няма да го бъде — отсече баща му. — Не и в тази страна. След като го има Бени Хил и голите снимки, и вицовете за свекърви и тъщи. Британците никога не биха гласували за една жена.

— Не съм толкова сигурна — намеси се майка му. — Ще бъде доста интересно, ако имаме жена за министър-председател.

— Още малко и ще си изгори сутиена — засмя се баща му.

Родителите на Лион все още се смееха, докато той се събличаше, за да се пъхне в леглото в старата си стая, толкова изтощен, че стените плуваха пред очите му.

Хем се чувстваше уютно, хем му беше смешно да се озове отново сред обстановката, позната му от детството, с притеснителните снимки, свидетелства за отдавна отминал интерес — „Челюсти“ и Джими Пейдж, и Джими Грейвс, и шантавата библиотека, където „Джонатан Ливингстоун Сийгъл“ и „Капиталът“ бяха подредени до разказите на Антъни Бъкъридж за две волни момчета, наречени Дженингс и Дарбишър в частното училище „Линбъри Корт“ — „Дженингс тръгва на училище“, „Дженингс и Дарбишър“, „Благодаря ти, Дженингс“ и поне още трийсет — един Господ знае какво се бе случило накрая на Дженингс. Лион много го обичаше, на времето искаше да е Дженингс. „Този пай беше истинска свръхзвукова помия, така че е дело на някой магьосник, а конфитюрът в училище беше противен, значи е от шантавите работи… като си нов, отначало наистина всичко ти се струва шантаво, но ще свикнеш, след като прекараш тук толкова време, колкото и аз.“ Много тъпо, но в момента нямаше значение, защото — о, Руби, — чаршафите бяха меки и чисти, родителите му го бяха приели, без да натякват, без да задават въпроси, сякаш никога не бе излизал от тази къща, сякаш никога не бе изхвърлял ключа си, а Лион знаеше, че ще бъде все така, докато са живи, че никога няма да му обърнат гръб, а освен това не беше толкова зле да спи под юрганче с образи от „Челюсти“, защото беше уморен до смърт, защото беше погълнат… погълнат… погълнат… погълнат от умора и очите му се затваряха. Знаеше, че сънят ще дойде в мига, в който отпусне глава на възглавницата. Така и стана.