Краят на нощта

Бели чорапки, слипове, касетофонът на Тери. Ризите, които не бе купувала майка му. Тъй като оставяше плочите, почти нямаше какво да сложи в багажа.

— Имаш две плочи и непрекъснато ги оставяш извън обложките — повтори тихо Рей. — Както и да е, вече са твои. Прави с тях каквото пожелаеш.

— Ще се грижа за тях — обеща Роби и със страхопочитание вдигна изтърканата обложка на „Нека прокърви“. — Много ще ги пазя.

Рей стегна отвора на раницата и я метна на рамо.

— Само не ги съсипвай в момента, в който изляза.

— Може ли да се преместя на твоето легло? — попита Роби.

Рей кимна.

— Спи където поискаш, Роб — отвърна и му се стори, че в гърлото му е заседнала буца. Не можеше да тръгне. Стоеше и наблюдаваше брат си и плочите.

Бяха дванайсет на дванайсет инча и се налагаше човек да ги държи с две ръце, и тогава не виждаш нищо друго около себе си. Да държиш плоча, е все едно да държиш бебе или любовница, или произведение на изкуството. Роби разрови колекцията в почуда, сякаш бе археолог, който оглежда невижданите богатства в гробница на фараон. „Лепкави пръсти“ на „Ролинг Стоунс“ с обложката на Уорхол, снимка на дънки с истински цип. „Лед Цепелин III“ без нито една дума на обложката, тъй като думите бяха ненужни, само снимката на стар фермер с наръч съчки на гръб, а когато отвориш двойния ръкав, виждаш, че снимката е на стената на полуразрушена къща, а в далечината се издигат небостъргачи, и разбираш, че старият свят се разпада.

„Риволвър“ и „Ръбър Соул“, и „Представи си“ — главата на Джон, изгубена някъде в облаците, — и плочи, за които Рей почти бе забравил: „Първи лица“ на „Фейсес“ и „Завръщане на магистрала 61“ на Дилън, „Синьо“ на Джони Мичъл — Рей бе лежал с тази плоча, поставена на възглавницата, бе фантазирал как целува тези скули — и „Жътва“ на Нийл Янг. Най-добрите хитове на Хендрикс, на „Кинкс“ и „Лавин Спунфул“ още от времето, когато се опитваше да навакса, да запомни всичко, което бе пропуснал досега, когато му се виеше свят само при мисълта, че на този свят има такава велика музика. Рей изпита завист към малкия си брат, защото всичко му предстоеше.

След това Роби извади плочите, които го смущаваха — „Бягството на една банда“ на „Уингс“, „Дни на отминало бъдеще“ на „Муди Блус“ и „Чикагски транзит“ на „Чикаго“. Ничия колекция от плочи нямаше да е върхът в днешни дни. Човек няма представа откъде ще бликне интересът, никога няма да се сетиш, че „Красивата щерка на палача“ на „Инкредибъл Стринг Банд“ някой ден ще бъде едно нищо, докато „Тупело Хъни“ на Ван Морисън ще си остане велика.

Коленичи до Роби, взе саундтрака на „Волният ездач“ и си припомни кога му го беше купила майка му. След това погледна Роби, стиснал „Сарджънт Пепърс Лоунли Хартс Клъб Банд“ и забеляза, че брат му плаче.