Кръстът

Кристин обгърна ръцете му. Кожата й беше напукана, а под тесните й набраздени нокти и по гънките на дългите й пръсти се бе натрупала чернилка. Тя поднесе ръката му към устните си, а сълзите й я намокриха.

— Колко са горещи устните ти — отрони Ерлен. — Чаках ли, чаках да дойдеш при мен. Толкова закопнях за теб… После реших да отстъпя и да се прибера у дома, но разбрах за смъртта на детето. Казах си: вече е твърде късно…

— А аз продължавах да те чакам, Ерлен — проплака тя. — Все ще дойде на гроба на детето си, мислех си аз.

— Но ти нямаше да ме приемеш като скъп съпруг. Бог знае, че имаш основателна причина, сладка моя красавице — прошепна той и затвори очи.

Кристин захлипа тихо и жално.

— Вече не ни остава друго, освен да си простим като двама християни, дали обет пред Бога за вечна дружба. Дали ще можеш да ми простиш?

— Ерлен, Ерлен — тя се наведе над него и разцелува бялото му лице. — Не говори толкова много, скъпи.

— Налага се да побързам и да ви кажа всичко — отвърна той. — Къде е Нокве? — неспокойно попита бащата.

Още снощи, когато научил, че малкият му брат е поел към „Сюнбю“, Нокве се метнал на коня и препуснал стремглаво след Лавранс. Сигурно вече бил полудял от страх, защото не знаел, че Лавранс си е у дома. Ерлен въздъхна и размърда тревожно ръцете си върху завивката.

Шестимата им синове се изправиха пред смъртния одър на баща си.

— Момчета, не успях да ви осигуря бъдещето, което заслужавате — подхвана той, но се задави и по устните му изби кървава пяна. Кристин я избърса със забрадката си.

— Моля ви да ми простите, ако намерите сили… Никога не забравяйте, че майка ви цял живот се труди неуморно за вашето добро. Вината за разногласията ни винаги е била само моя, защото нехаех за благосъстоянието ви, но Кристин ви обича повече от всичко.

— Няма да забравим, татко — увери го през сълзи Гауте, — че за нас винаги си бил най-смелият мъж и най-доблестният сановник. С гордост се зовяхме твои синове и в дните на твоето могъщество, и когато късметът ти изневеряваше.

— Говориш неразумно, сине — погледна го Ерлен и се засмя хрипкаво, задавено. — Да не дава Господ да сте се метнали на мен. Пожалете майка си — откакто се е омъжила за мен, не е видяла бял ден.

— О, Ерлен — хлипаше Кристин.

Синовете целунаха баща си и приседнаха до стената, облени в сълзи. Гауте прегърна Мюнан, а близнаците се хванаха за ръце. Ерлен посегна към дланта на жена си.

Кристин усети колко изстинала е кожата му и го зави до брадичката, но без да пуска ръката му изпод завивките.

— Ерлен — проплака тя. — Спаси, Господи, и помилуй. Ще изпратя да доведат свещеника…