Братството

— Привет, Алберто!

— Привет, Филин!

— Трудно плаване? — попита Алберто, набит мъж около трийсетте, който наблюдаваше от кърмата как товарят кораба му с коприна и рядко, скъпо кафе за пътуването в обратна посока.

— Ужасно.

— Личи си по кораба ти. Но през следващата седмица морето ще е спокойно, а вятърът — благоприятен, та бързам да потегля възможно най-скоро.

— Аз няма да успея. Кога пристигна?

— Преди два дни.

Ецио пристъпи напред.

— А пътникът ти?

Алберто се изплю.

— Грубиян, но плати добре.

— Къде е сега?

— Тръгна си. Обикаляше из града, разпитваше, но тук го познават и има много приятели, колкото и да е странно. — Алберто се изплю пак. — Не е цвете за мирисане.

— Май беше по-добре да не идвам — прошепна Леонардо. — Насилието не ми е в природата.

— Знаеш ли къде е отседнал?

— Беше в „Лобо Солитарио“ — „Самотният вълк“. Попитай там.

Слязоха от кораба и поеха право към хана „Самотния вълк“, след като Алберто ги упъти и мрачно добави:

— Не е място за свестни хора.

— Защо мислиш, че сме такива? — попита Макиавели.

Алберто сви рамене.

Ецио огледа оживения кей. Зърна няколко съмнителни личности да ги следят и инстинктивно провери щита и Скритото острие. Метна торбата си през рамо, за да борави свободно със сабята и камата. Макиавели го забеляза и последва примера му, а Леонардо ги изгледа подозрително.

Поеха заедно из града, озъртайки се бдително, макар съмнителните субекти да бяха изчезнали.

— Да отседнем ли в същия хан? — попита Ецио. — Така най-лесно ще открием къде е Микелето.

Ханът се намираше на тясна уличка с високи сгради, която водеше началото си от една от най-оживените артерии. Беше ниска мрачна постройка в контраст с ярката свежест на града. Тъмната дървена врата зееше отворена, разкривайки сумрачната вътрешност. Ецио влезе пръв, Леонардо — неохотно — последен.

Тъкмо стигнаха средата на вестибюла с едва различима мебелировка и дълъг нисък тезгях, когато вратата се захлопна с трясък. Десетимата мъже, притаили се в сенките и вече привикнали със сумрака, изскочиха и се нахвърлиха с гърлени викове върху жертвите си. Ецио и Макиавели светкавично пуснаха торбите си й с плавно движение Николо измъкна и сабята, и камата си и се спусна към първия нападател. Остриетата проблясваха в тъмната зала, достатъчно голяма да осигури пространство за движение и на двете страни.

— Леонардо! — изкрещя Ецио. — Застани зад тезгяха и вземи това!

Подхвърли му сабята си, а Леонардо я улови, изпусна я и я вдигна — в рамките на една секунда. Ецио извади Скритото острие и прониза налетелия му противник в корема. Мъжът се олюля, стиснал раната, а между пръстите му избликна кръв. Макиавели междувременно се втурна напред, вдигнал високо сабята. С мълниеносна бързина я заби в гърлото на първия изпречил се на пътя му нападател и същевременно прокара камата по слабините на втори. Мъжът се строполи на пода с болезнен писък и се затърчи в мъки, опитвайки се напразно да спре кръвта с длани. Макиавели приближи, стрелна с поглед жертвата си и я смълча с един ритник.