Братството
- Автор: Боуден Оливер
- Серия: Орденът на асасините (Assassin's Creed) #2
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 978-954-389-128-3
- Переводчик: Емилия Ничева-Карастойчева
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Братството». Краткое содержание книги:
Рим е под властта на коварния род на Борджиите. Някога могъщ, сега градът е в разруха, потънал в кръв, политически интриги и религиозни вражди. Чезаре Борджия, по-подъл и опасен от баща си — Папата, няма да се спре пред нищо, за да покори цяла Италия…
Само един човек може да освободи хората от неговата тирания — Ецио Аудиторе. Но в тази битка той няма да е сам. Зад него ще застане Братството на асасините.
Вторият роман на Оливър Боудън по култовата серия компютърни игри Assassin’s Creed ни отвежда на епично пътешествие из мистериозния свят на най-смелите бойци — безпощадните асасини.
Assassin’s Creed: Brotherhood е един от най-значимите и дългоочаквани проекти за 2010 г. и е носител на наградата „Най-добра екшън игра“.
Ябълката помръкна и заприлича на стара кожена топка.
Ецио бързо предаде на приятелите си чутото.
— Неапол? Защо Неапол? — попита Леонардо.
— Защото е на испанска територия, където ние нямаме власт.
— И защото е разбрал — някак си — че Бартоломео наблюдава Остия — добави Ецио. — Да не губим нито миг! Хайде!
Здрачаваше се, когато Макиавели и Ецио, понесли Ябълката в кутията й, се спуснаха в катакомбите под Колизеума. Прекосиха страшните мрачни зали сред руините на Нероновия Златен дворец и вдигнали високо факли, се залутаха из лабиринта от тунели под древния римски форум към мястото в съседство с църквата „Сан Никола ин Карцере“. Откриха тайна врата в криптата и зад нея — тясна подземна зала със сводест таван, в центъра на която се издигаше постамент. Оставиха кутията с Ябълката върху него и се оттеглиха. Щом се затвори, вратата като по чудо изчезна, невидима дори за тях, но те знаеха къде се намира и изрисуваха около нея свещените тайни символи, които само член на Братството би разгадал. Същите символи начертаха през равни интервали но целия обратен път и още веднъж — до входа край Колизеума, откъдето излязоха.
Върнаха се при Леонардо, който настоя да ги придружи, и препуснаха бързо към Остия, откъдето наеха кораб за дългото плаване до Неапол. Пристигнаха на 24 юни 1505 година — четирийсет и шестия рожден ден на Ецио.
Не тръгнаха към оживения, сгушен сред хълмовете град, а останаха край здравите докове и заразпитваха моряци, търговци и пътници, суетящи се край рибарските си лодки, каравели, шхуни и баржи. Обиколиха бързо околните бордеи и ханове, но сякаш никой не знаеше отговора на въпроса им: „Виждали ли сте висок, слаб мъж с огромни ръце и белези по лицето да търси кораб за Валенсия?“.
След цял час се събраха на главния кей.
— Заминава за Валенсия. Безспорно — просъска Ецио.
— Ами ако грешиш? — вметна Леонардо. — Ако наемем кораб и отпътуваме за Валенсия, ще изгубим дни, дори седмици и нищо чудно да изгубим съвсем следите на Микелето.
— Прав си.
— Ябълката не те е излъгала. Бил е — или ако извадим късмет — е тук. Просто трябва да открием някого, който знае със сигурност.
Към тях приближи проститутка и им се усмихна.
— Нямаме време — отсече Макиавели.
Жената беше симпатична блондинка на около четирийсет — висока и стройна, с тъмнокафяви очи, дълги изящни крака, малки гърди, широки рамене и тесен ханш.
— Но ще намерите време за Микелето да Корела?
Ецио се обърна рязко към нея. Толкова приличаше на Катерина, че за миг му се зави свят.
— Какво знаеш?
— Колко давате? — с отработена категоричност попита тя; после професионалната усмивка се появи отново върху лицето й. — Казвам се Камила, между другото.
— Десет дуката.
— Двайсет.
— Двайсет! И цяла седмица да лежиш по гръб, няма да спечелиш толкова! — изръмжа Макиавели.
— Чаровник! Искате ли сведения или не? Виждам, че бързате.
— Петнайсет — каза Ецио и си извади кесията.
— Така е по-добре, скъпи.
— Първо информацията — отсече Макиавели, когато Камила протегна ръка за парите.
— Половината в предплата.
Ецио й подаде осем дуката.
— Щедър си! — похвали го жената. — Добре. Микелето беше тук вчера. Прекара с мен цялата нощ и никога не съм си изкарвала по-трудно парите. Беше пиян, жесток и си тръгна призори, без да плати. В колана му бяха затъкнати пистолет, сабя и грозна кама. Миришеше ужасно, но разбрах, че има пари, понеже се досетих какво ще направи и си взех дължимото от кесията му, когато най-сетне заспа. Телохранителите в бордея, разбира се, тръгнаха след него, но май се поуплашиха, понеже го следваха на разстояние.
— И? — попита Макиавели. — Дотук нищо не ни върши работа.
— Все пак не го изпуснали от поглед. Очевидно е наел кораб предишната вечер, понеже се качил в търговския „Мареа ди Алба“ и отплавал с прилива призори.
— Опиши го — каза Ецио.
— Големи, огромни ръце — душеше ме с тях, та няма как да не знам — счупен нос, белязано лице. Заради белезите устните му са разкривени, сякаш постоянно се хили. Не беше особено сладкодумен.
— Как узна името му?
— Попитах, да завържа разговор, и той ми каза — отговори простичко тя.
— И къде отиваше?
— Телохранителят познавал един моряк и го попитал, преди да отплават.