Родени да убиват [bg]

— Но аз не това искам от теб.

— Не е въпросът в това какво искаш и какво не — рече тя, седнала срещу мен, подпряла брадичка на ръка, тъжна и някак далечна.

— Опитвам се, Рейчъл — рекох отчаяно.

— Зная, зная. Усещам го.

— Обичам те. Искам да съм с теб.

— Но как? — прошепна тя и наведе глава. — През някой уикенд в Бостън, друг — тук?

— Ами нека да бъде само тук.

Рейчъл вдигна очи към моите, сякаш несигурна дали бе чула добре.

— Сериозно говоря.

— Кога? Когато одъртея ли?

— Може и тогава.

Тя игриво ме плесна по ръката, аз протегнах ръка и я погалих по косата. Напрежението изчезна и тя се усмихна.

— Ще го направим — обещах й аз и усетих, че тя кима с глава. — По-скоро рано, отколкото късно, нали? Обещавам.

— Трябва, Паркър — обади се тя, но толкова тихо, сякаш говореха мислите й.

Прегърнах я, тя замря в прегръдките ми, но усещах, че остана нещо неизказано — тя просто имаше нещо наум.

— Каква порода куче искаше да си вземеш? — попита неочаквано и топлината на тялото й премина и в моето.

Усмихнах се — сигурно бе чула целия разговор с Ейнджъл и Луис. Вероятно онези двамата се бяха наговорили.

— Не съм решил. Надявах се да си изберем заедно.

— Така постъпват двойките.

— И ние сме двойка.

— Ама не и истинска.

— Не, разбира се. Иначе Луис няма да ни прости.

Това я разсмя. Целунах я, тя също. Миналото и бъдещето избледняха нейде далеч като отхвърлени кредитори и ни остана само краткотрайната, мимолетна красота на мига. Същата нощ я притисках до себе си, тя спеше, а аз се опитвах да си представя бъдещето ни заедно. Нещо не се получи, в мислите ми имаше смущения като в радиопредаване. А когато се събудих, юмрукът ми бе стиснат, сякаш в сънищата си бях получил някакъв много ценен подарък и сега отказвах да го пусна.