![Вещиците: Полунощ [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/1/5/veshchicite-polunoshch-bg-download.jpg)
Электронная книга - «Вещиците: Полунощ [bg]». Краткое содержание книги:
Тя осъзна, че къщата се движи силно на пилоните си. Чу се тихо потракване на стъкло.
Стана възможно най-тихо от леглото, извади трийсет и осемкалибровия си пистолет от чекмеджето на тоалетката, запъна ударника и заслиза по стълбата. Държеше пистолета с две ръце, както Чеиз, нейният приятел полицай, я бе научил. Беше се упражнявала и знаеше как да го използва. Не беше толкова изплашена, колкото ядосана, много ядосана и нащрек.
Не чу никакви стъпки. Само вятърът виеше далече в комина и караше дебелите стъклени стени да стенат тихо.
Виждаше дневната точно под себе си, обляна в обичайното синкаво лунно сияние. Още един залп от пръски удари прозорците. Чу и „Сладката Кристин“ да се удря с тъп тътен в гумите, закрепени по дължината на северния пристан.
Слезе тихо, стъпало по стъпало, очите й обхождаха празните стаи при всяка извивка на стълбата, докато не стигна до пода. Оттук можеше да види всяка част от къщата, освен банята зад себе си. Но навсякъде зърна само празнота и „Сладката Кристин“, която се полюляваше тромаво. После тръгна предпазливо към вратата на банята.
Малкото помещение беше празно. Нищо не беше докоснато. Чашата от кафе на Майкъл още стоеше на плота на тоалетката. Усети аромата на одеколона му.
Като погледна отново към предните стаи, тя се облегна на рамката на вратата. Яростта на вятъра, който удряше по стъклените стени, я тревожеше. Беше го чувала и преди, но преди много време. И само веднъж бе толкова силен, че да счупи стъклото. Но такава буря никога не бе настъпвала през август. Беше си зимно явление, придружено от пороен дъжд, който наводняваше хълмовете на Марин Каунти и заливаше улиците с кал, а понякога и подронваше основите на къщите.
Сега, някак смътно развълнувана, тя гледаше как водата се плиска, пръска по дългите пристани и ги опъстря с тъмни петна. Виждаше замръзналите капки по стъклото на кокпита на „Сладката Кристин“. Дали тази внезапна буря я беше заблудила? Опъна невидимите си антени. Слушаше.
Не чу никакъв чужд шум отвъд стенанията на стъклото и дървото. Но все пак нещо тук не беше наред. Не беше сама. И натрапникът не беше на втория етаж, беше сигурна в това. Беше някъде наблизо. Наблюдаваше я. Но къде?
Не можеше да намери никакво обяснение за онова, което чувстваше.
Електронният часовник в кухнята издаваше тихичко, едва доловимо тракане, докато цифрите се превъртаха, за да разкрият, че вече е три и пет сутринта.
С крайчеца на окото си тя долови движение. Не се обърна, за да погледне натам. Предпочете изобщо да не помръдва. И постепенно, като извръщаше поглед право към левия прозорец, без да обръща глава, тя видя фигурата на някакъв мъж на западния пристан.
Изглеждаше със слабо телосложение, с бяло лице, тъмна коса. Позата му не беше нито прикрита, нито заплашителна. Стоеше странно изопнат, с отпуснати до тялото ръце. Със сигурност не го виждаше добре, защото дрехите му й се сториха неподходящи до степен на невъзможност — съвсем официални, с елегантна кройка.
Гневът й нарасна и я обзе ледено спокойствие. Съобразяваше мигновено. Той не можеше да влезе в къщата през вратите към пристаните. Не можеше и да мине през дебелото стъкло. И ако се опиташе да го застреля, което със сигурност й се щеше да направи, щеше да пробие дупка в стъклото. Разбира се, може би и той щеше да насочи пистолет към нея, щом я видеше. Но защо да го прави? Натрапниците искат да влязат вътре. Пък и тя беше почти сигурна, че той вече я е видял, че я е наблюдавал, че и сега я наблюдава.
Обърна глава много бавно. Усещането й за опасност нарастваше. Гледаше спокойно как мъжът приближава към стъклото.
— Ела тук, копеле, с удоволствие ще те убия — прошепна тя, усещайки как косъмчетата по врата й щръкват. Някакъв прекрасен студ пробяга по цялото й тяло. Тя искаше да го убие, който и да беше, взломаджия или откачен. Искаше да го издуха направо от палубата със своя трийсет и осемкалибров пистолет. Или да го кажем по-просто, с всяка сила, която бе под неин контрол.
Бавно, с две ръце, тя вдигна пистолета. Насочи го директно към него и протегна ръце, както Чеиз я беше научил.
Натрапникът обаче продължи да я гледа и през студения си гняв тя започна да се чуди на някои физически детайли, които не бе забелязала досега. Тъмната му коса беше чуплива, лицето му — изпито и фино, имаше нещо тъжно и умолително в мрачното му изражение. Главата му бе извита леко настрани, като че разговаряше с нея, като че й говореше.
„Кой, за бога, си ти?“ — помисли Роуан. Несъответствията започнаха бавно да я поразяват, заедно с една съвършено странна мисъл. Това не е каквото изглежда. Това е някаква халюцинация! И с внезапен вътрешен обрат гневът й премина в подозрение и накрая в страх.