![Вещиците: Полунощ [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/1/5/veshchicite-polunoshch-bg-download.jpg)
Электронная книга - «Вещиците: Полунощ [bg]». Краткое содержание книги:
И все пак присъстваше онова усещане за живителна, пулсираща близост спрямо всичко — меката избуяла зеленина зад ръждясалата метална ограда, която се смесваше с мрака, песента на цикадите, гъстите сенки под дъбовете.
— Рай — прошепна Майкъл. Вдигна поглед към фините зелени вейки, които покриваха клоните на дъбовете, и сълзите преляха от очите му. Споменът за виденията беше опасно близо. Докосваше го като с тъмни криле. Да, къщата, Майкъл.
Той стоеше като закован, бирата студенееше в дланта на облечената му в ръкавица ръка. Какво му говореше жената с тъмната коса?
Със сигурност знаеше само, че здрачът пееше. Жегата пееше. Остави погледа си да се зарее към другите къщи наоколо, нищо, нищо, освен може би стелещата се хармония на огради, колони и тухлени зидарии, дори мънички неукрепнали миртови дървета, които се бореха за живот по ивиците кадифена зеленина. В душата му нахлу топъл покой и за секунда споменът за виденията и тяхната ужасна заръка му се изплъзна. Посегна назад, назад към детството си, не за да открие спомен, а връзка. Моментът се разтегли, премина извън обсега на всяка мисъл, извън обсега на всички безпомощни и неадекватни думи.
Небето притъмняваше. Все още беше с цвета на аметист, сякаш се бореше с нощта чрез тлеещ, но неуморен огън. И все пак светлината си отиваше. И когато изви леко глава, за да погледне надолу по улицата, в посока към реката, Майкъл видя, че там небето е чисто злато.
Дълбоко, дълбоко в него бяха спомените, спомени за момче, което тръгва по тази улица от претъпканите малки къщички близо до реката, за момче, което стои на същото това място всяка привечер. Но настоящето продължаваше да затъмнява всичко и той не направи усилие да си припомни, защото не искаше да прекъсва тихия прилив на усещания от всичко наоколо, този момент на чист покой.
И едва сега, когато пак извърна бавно поглед, изпълнен с любов, към самата къща, към дълбокия й портал с формата на огромна ключалка, споменът за виденията отново се върна. Портал. Да, те му бяха казали за този портал! Но не ставаше дума буквално за портал. И все пак гледката на огромната ключалка и сенчестия вестибюл зад нея… Не, не можеше да става дума за истински портал. Той отново отвори очи и пак ги затвори. Усети, че се взира сякаш в транс в прозорците на северната стая на втория етаж и тогава, с внезапна тревога, видя зловещо сияние на огън.
Не, не може да бъде. В същия този миг осъзна, че това са само свещи. Потрепващото пламъче не се разрастваше и той се учуди защо човекът в къщата си свети така.
Градината сякаш се сгъстяваше и затваряше в мрака. Той трябваше да се съвземе, ако искаше да мине покрай оградата и да погледне и отзад, към страничния двор. Искаше да го направи, но високият северен прозорец го задържаше. Сега видя по дантелените завеси да се движи сянка на жена. И дори през тях успя да различи мръсните тапети на цветя в горния ъгъл на стената.
Внезапно погледна към краката си. Бирата бе паднала от ръката му и се пенеше в канавката. „Пиян съм“, помисли си той. „Прекалено пиян съм. Ти си идиот, Майкъл.“ Но това нямаше значение. Напротив, така се чувстваше някак по-могъщ, прекоси отривисто улицата с тежки и неравни стъпки и се озова пред портата.
Провря пръсти през желязната плетеница на оградата, взираше се в праха и наносите по олющените дъски на предната веранда. Камелиите бяха израснали като дървета, които надвисваха над перилата. Каменната пътека бе покрита с листа. Той промуши крак през металната ограда. Беше лесно да я прескочи.
— Хей, приятел!
Изумен, Майкъл се обърна и видя, че таксиметровият шофьор е до него. Беше много нисък. Дребен човечец с голям нос, очите му се губеха в сянката на бейзболната шапка, приличаше на превъзбуден горски трол.
— Какво се опитваш да правиш? Да не си си изгубил ключа?
— Не живея тук — отвърна Майкъл. — Нямам ключ. — И внезапно се разсмя на абсурдността на ситуацията. Чувстваше се замаян. Сладкият ветрец, който идваше откъм реката, бе прекрасен и тъмната къща бе точно отпред, почти на ръка разстояние.
— Хайде, нека те откарам в хотела, нали каза „Пончартрейн“? Нали така? Ще ти помогна да се качиш до стаята си.
— Не още — каза Майкъл, — само минутка. — Обърна се и тръгна надолу по улицата, внезапно объркан от потрошените и неравни, напълно лилави камъни, точно както ги помнеше. Нима нищо тук не беше избледняло? Избърса лицето си. Сълзи. Обърна се и погледна към страничния двор.