Пръстът, който те сочи [bg]

Останах така няколко часа, докато свещта не догоря. Беше уморителна работа, защото много вързопи с книжа не представляваха никакъв интерес и аз ги отбутвах настрани. Накрая открих съглашението за попечителство. Освен това попаднах и на двайсет лири, които след известно колебание прибрах. Не че исках да разчитам на такива опетнени пари, но прецених, че по право така или иначе са мои и не би трябвало да имам угризения да ги харча.

Думите са безсилни да изразят пълния ужас, който изпитах: документите съдържаха пълно и безстрастно доказателство за долна измама. Формулирам го просто, тъй като никакви цветисти фрази не биха могли да засилят повече ефекта: цялото ми имущество бе продадено от сър Уилям Комптън, от човека, назначен да брани интересите ми, на моя вуйчо, който сега разполагаше с пълно владение над земите ми! Тази гнусна кражба бе замислена още в мига, когато баща ми е бил положен в просяшкия си гроб, защото датата на подписаната сделка бе само два месеца след неговата кончина.

Накратко, аз бях напълно и безвъзвратно обезнаследен.

Никога не бях харесвал вуйчо си, неговата надменност и самомнителност открай време бяха извиквали у мен отвращение. Но не бих могъл и да заподозра, че е способен на такова чудовищно предателство. Да се възползва от бедствието, сполетяло близките му, от смъртта на баща ми и моето непълнолетие за своя собствена изгода, за удовлетворяване на алчността си и да изнуди майка ми за съучастничество в обезнаследяването на родния ѝ син — това бе по-кошмарно от всичко, което си бях представял. Решил беше, че възрастта ми и моето безпаричие ще ме лишат от възможност да дам отпор. И аз на мига си обещах той скоро да осъзнае колко много е грешал.

Не можех обаче да разбера действията на сър Уилям Комптън, моя опекун, човек, който винаги се бе отнасял към мен с голяма доброта. Щом и той бе встъпил в заговор срещу мен, то аз наистина бях съвършено сам. Ала въпреки ясните доказателства, все още не ми бе по силите да повярвам, че човекът, за когото баща ми винаги се бе отзовавал най-ласкателно, нещо повече — бе му поверил своя наследник, е бил способен да се държи толкова двулично. Познавах го като открит и сърдечен мъж, от онези, които с безукорната си честност съставляват гръбнака на нацията ни, когото самият Кромуел бе нарекъл „богоугоден благородник по душа“, и нямаше как да не е станал жертва на измама, за да постъпи така. Ако можех да узная как е станало, щях да постигна напредък в каузата си. Знаех, че се налага в скоро време да се обърна към него, но предпочитах да го отлагам, докато не получа солидни доказателства. Напуснал бях дома му в Комптън Уинейтс веднага след бягството на баща ми; не знаех как ще бъда приет там и си признавам, че се опасявах да не срещна презрение от негова страна.