Аз преди теб
- Автор: Мойес Джоджо
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-1172-1
- Переводчик: Маргарита Дограмаджян
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Аз преди теб». Краткое содержание книги:
Тридесет и три годишният Уил Трейнър граби с пълни шепи от живота. Той обожава работата си, предизвикателствата и пътуванията, които непрекъснато му напомнят, колко необятен е светът. Произшествие с мотор го приковава към инвалидна количка и превръща дните му в безрадостно съществуване.
Две години по-късно Уил няма представа, че Лу ще стане част от живота му и ще го разтърси из основи. И двамата не подозират, че запознанството им ще ги промени завинаги…
Тя ме погледна много внимателно. После кимна.
— Да. Уил е такъв. — Върна ми листовете.
— Аз съм… — Поех си дъх, а после изненадващо установих, че не мога да говоря. Преглътнах с мъка. — Както казахте преди, аз…
На нея, изглежда, не й се слушаше. Наведе глава и тънките й пръсти посегнаха към верижката около врата й.
— Да. Е, по-добре да влизам вкъщи. Ще се видим утре. Уведоми ме дали се е съгласил.
Тази вечер не се прибрах при Патрик. Имах такова намерение, но нещо ме отклони от промишлената зона и вместо това пресякох улицата и се качих в автобуса, който водеше към къщи. Извървях 180-те стъпки до нашата къща и влязох. Беше топла вечер и всички прозорци бяха отворени. Мама готвеше и си тананикаше в кухнята. Татко беше на дивана с чаша чай, дядо дремеше в стола си, отпуснал глава на една страна. Томас рисуваше старателно по обувките си с черен флумастер. Поздравих и минах край тях, чудейки се на бързината, с която бях започнала да се чувствам така, сякаш мястото ми не е тук.
Трина учеше в стаята ми. Почуках на вратата, влязох и я видях на бюрото, приведена над купчина учебници, с кацнали върху носа очила — новост за мен. Беше странно да я видя сред нещата, които бях избрала за себе си, с рисунките на Томас, вече покрили стените, толкова старателно боядисани от мен; следата от химикалката му още стоеше в ъгъла на щорите. Трябваше да положа усилие, за да потисна инстинктивното си възмущение.
Тя погледна през рамо към мен.
— Мама ли ме вика? — попита. Вдигна очи към часовника. — Мислех, че приготвя вечерята на Томас.
— Приготвя я. Панирана риба.
Трина ме изгледа, после свали очилата.
— Добре ли си? Изглеждаш ужасно.
— И ти.
— Знам. Започнах една тъпа диета за прочистване на организма. И получих обрив.
— Ти нямаш нужда от диета.
— Да… Е, харесах си един тип от „Счетоводство — второ ниво“. Реших, че мога да опитам. Друго си е да имаш огромни пъпки по цялото лице, нали?
Седнах на леглото. Върху моята юрганска торба. Знаех, че Патрик няма да я хареса заради щурия й геометричен десен. Изненадах се, че Катрина я ползва.
Тя затвори учебника и се облегна назад.
— Е, какво става?
Започнах да хапя устни и тя повтори въпроса си.
— Трина, мислиш ли, че мога да уча?
— Да учиш? Какво?
— Не знам. Нещо, свързано с модата. Дизайн. Или просто шев и кройки.
— Ами… има много такива курсове. И в нашия университет има един. Мога да проверя, ако искаш.
— Но приемат ли хора като мен?
Тя подхвърли химикалката си във въздуха и я улови.
— О, да, падат си по по-възрастни студенти. Особено такива с доказана работна етика. Може да поискат да изкараш подготвителен курс, но не виждам защо не. Защо? Какво става?
— Не знам. Просто е нещо, което Уил каза преди известно време. Какво… какво трябва да направя с живота си.
— И?
— И оттогава си мисля… може би е време да направя като теб. Сега татко отново има работа и си мислех… защо и аз да не покажа, че съм способна на нещо.
— Ще трябва да си платиш.
— Знам. Спестявах.
— Вероятно ще е малко повече, отколкото си успяла да спестиш.
— Мога да кандидатствам за стипендия. Или заем. А и имам достатъчно да изкарам известно време. Запознах се с една жена, член на парламента, каза ми, че имала връзки в някаква агенция, която може да помогне. Даде ми визитката си.
— Чакай малко! — Катрина се извъртя в стола си. — Нещо не разбирам. Мислех, че искаш да останеш с Уил. Нали смисълът на всичко беше да го опазиш жив и да продължиш да работиш за него.
— Така е, но… — Вперих очи в тавана.
— Но какво?
— Сложно е.
Тя стана от стола си и отиде да затвори вратата. Сниши глас, за да не я чуе някой отвън.
— Мислиш, че ще изгубиш битката? Мислиш, че той ще…
— Не — отвърнах бързо. — Е, поне се надявам. Имам планове. Големи планове. Ще ти покажа след малко.
— Но…
Изпънах нагоре ръце и преплетох пръсти.
— Но аз харесвам Уил. Много.
Тя ме изгледа. Лицето й беше замислено.
— По дяволите.
— Недей да…
— Е, това вече… — промърмори тя.
— Знам. — Свалих си ръцете.