Защото те обичам

И той изчезна в здрача.

Фургонът беше тъмен и той се добра пипнешком до постелята. Свали ботушите и панталоните си и легна до спящата жена.

— Рос? — попита тя сънливо.

— Върнах се.

— Проследи ли го?

— Изгубих го, след като се здрачи. Не мисля, че повече ще се завърти наоколо. Няма за какво да се тревожиш.

Страшно й се искаше това да е вярно.

— Ял ли си нещо?

— Не съм гладен.

И в противоречие на думите му червата му се обадиха гръмогласно.

— Но ти си гладен! — възкликна тихо тя, протягайки ръка в мрака, да погали корема му.

Но пръстите й попаднаха малко по-надолу и улучиха копринената окосменост под пъпа му.

Тялото му реагира мигновено и той простена. Въздържанието му през дните, когато бе изпаднала в онова мрачно настроение, сега вече си искаше своето.

И когато тя започна да издърпва ръката си назад, той инстинктивно се протегна и я върна обратно върху корема си. Изрита бельото от тялото си и след като се обърна с лице към нея, смъкна нощницата й със свободната си ръка.

— Гладен съм, Лидия. Нахрани ме.

Той хищно я зацелува. Придвижи се надолу по шията. Устата му се спря върху сладката извивка на гърдите, бродейки на воля, хапейки лекичко.

Тя изстена от благодарност.

— Помниш ли, когато опита млякото ми?

— Да. О, да, Господи — простена страстно той, прониквайки още по-надълбоко между устните й.

— Иска ми се да имах още мляко, Рос. Бих била щастлива да те накърмя.

Стонът се изтръгна от сърцето, от душата му, и той силом смъкна ръката й надолу. Тя се съпротивлява само миг, преди да я остави покорна на волята му. След миг усети набъбналата му мъжественост.

Той шепнеше като омагьосан името й, докато целуваше гърдите й, галеше ги с език и мустаци, нежно ги засмукваше с устни. Обхваната от любовта си към него, тя прокара пръсти по кадифето на стоманената му дължина, а после дланта й го обхвана трепетно.

Той изпсува, или каза бърза молитва, не стана ясно, когато пръстите й се заеха да опознават формата, усещането, тъканта му, неговата мощ. Тя откри първите капчици влага на върха на члена му.

— О, Господи, да, да, Лидия. Да, да.

Думите му бяха накъсани и неясни, а дишането учестено.

— По-бързо, любов моя. Точно така. О, любов моя…

Той я обърна по гръб, като панически молеше за прошка за бързината си. Но нямаше нужда, защото тялото й беше готово, цялото влажно от желание и сърцето му подскочи от щастие пред подаръка, който му правеше тя. Той се вряза в сладката й мекота, и след като всичко свърши, се отпусна в златистото сияние на изтощението и върховното задоволство. После си спомни думите на Буба. Момчето действително имаше право.

Лидия беше изключителна жена.