Архипелаг ГУЛАГ (1918–1956 Опит за художествено изследване)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Год: WebKniga
- ISBN: 978-5-9691-1052-6
- Переводчик: Иван Дойчинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Архипелаг ГУЛАГ (1918–1956 Опит за художествено изследване)». Краткое содержание книги:
Дълго лежахме един до друг на наровете. Вникнах, доколкото можех, в неговия свят и тази среща ме доведе до разбирането (а по-късно и други срещи го потвърдиха), че с изтичането на значителна част от духовните сили през Гражданската война е отнесен по-големият и важен клон от руската култура. И всеки, който истински я обича, ще се стреми към присъединяването на двата клона — на метрополията и на емиграцията в чужбина. Едва тогава тя ще се изпълни докрай, едва тогава ще прояви способност към неограничавано развитие.
Мечтата ми е да доживея този ден.
Слаб е човекът, слаб. В края на краищата и най-упоритите от нас желаеха през тогавашната пролет да им бъде простено. Беше разпространен анекдотът: „Вашата последна дума, обвиняеми!“ — „Моля да ме изпратите където и да е, стига там да има съветска власт! И — слънце…“ Не бяхме заплашени да останем без съветска власт, заплашваше ни да останем без слънце… Никого не съблазняваха Крайното Заполярие, скорбутът или дистрофията. В килиите процъфтяваше най-вече легендата за Алтай. Малцината, имали честта да бъдат някога там, а особено — никога непомирисвалите този край, навяваха на съкилийниците си напевни сънища: ех, че чуден край е Алтай! И сибирска шир, и мек климат. Пшеничени брегове и медени реки. Степ и планини. Овчи стада, дивеч, риба. Многолюдни богати села…
Не продължават ли арестантските мечти за Алтай старата мечта на селяните за него? В Алтай се намират така наречените земи на Кабинета на Негово Величество, което е причина той дълго да е закрит за преселници за разлика от останалия Сибир — но селяните се стремят най-вече към него (и се преселват). Дали не започва оттам тази устойчива легенда?
Ах, веднъж да се уединиш в тази тишина! Да чуеш чистото звънливо кукуригане на петела в кристално прозрачния въздух! Да помилваш добрата сериозна муцуна на коня! И бъдете проклети, всички вие велики проблеми, нека се блъска над вас някой друг, по-глупав. Да си отдъхнеш там от псувните на следователите и мудното разнищване на целия ти живот, от грохота на тъмничните ключалки, от спарения въздух в килията. Даден ни е един-единствен, малък и кратък живот! — а ние престъпно се врем под нечии картечници или го натикваме него, непорочния, в мръсното бунище на политиката. Там, в Алтай, бих живял, струва ми се, в най-схлупената и тъмна къщурка в края на селото, до самата гора. И не за да събирам съчки или гъби, а просто бих влязъл в гората така и бих прегърнал два ствола: мили мои! Нищо повече не ми трябва!…
А и самата тогавашна пролет призоваваше към милосърдие: пролетта на завършилата толкова огромна война! Виждахме, че ние, арестантите, се стичаме с милиони, че още повече милиони ще ни срещнат в лагерите. Не е възможно толкова хора да бъдат оставени в затворите след най-огромната световна победа! Нас просто ни държат сега за назидание, за да помним добре. Разбира се, ще последва голяма амнистия и скоро всинца ни ще пуснат. Някой се кълне дори, че лично бил чел във вестника как Сталин в отговор на някакъв американски кореспондент (а името му? — не си го спомня…) казал, че у нас след войната ще има амнистия, каквато светът не е виждал. На други пък самият следовател признал най-сериозно, че скоро се очаква всеобща амнистия. (Следствието е заинтересовано от подобни слухове, те разхлабват нашата воля: по дяволите, ще подпишем протоколите, все едно няма да е за дълго.)