Архипелаг ГУЛАГ (1918–1956 Опит за художествено изследване)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Год: WebKniga
- ISBN: 978-5-9691-1052-6
- Переводчик: Иван Дойчинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Архипелаг ГУЛАГ (1918–1956 Опит за художествено изследване)». Краткое содержание книги:
Но по същата Сталинова логика, по която всеки съветски човек, живял в чужбина, трябва да бъде изпращан в лагер, тази участ не би могла да отмине и емигрантите. От Балканите, от Централна Европа, от Харбин ги арестуват още с идването на съветските войски, задържат ги в жилищата им и на улиците като руснаци. Прибират на първо време само мъже, и то не всички, а проявилите се някак в политически смисъл. (Семействата им по-късно са изпращани по етапен ред в местата на руските заточения, а някои просто ги оставят в България и Чехословакия.) Във Франция ги приемат за съветски граждани с почести и цветя и ги прехвърлят в комфорт в родината, а с пристигането им незабавно ги затварят. По-бавно процедират в това отношение с шанхайските емигранти — през 1945 г. до тях не могат да се доберат. Но там отива пълномощник на съветското правителство и огласява Указ на президиума на Върховния съвет: всички емигранти са опростени! Как да не повярват? Невъзможно е правителството да лъже! (Дали наистина е имало, или не такъв указ — той във всеки случай с нищо не обвързва Органите.) Шанхайци изразяват възторг. Предложено им е да вземат със себе си толкова и такива неща, каквито пожелаят (те тръгват с автомобили — ще свършат работа в родината), както и да се заселват в Съюза там, където им хареса; и да работят, естествено, по всякаква специалност. От Шанхай ги качват на параходи. И вече съдбата им на параходите е различна: на някои неизвестно защо изобщо не им дават храна. Различна е съдбата на емигрантите и от момента на пристигането им на пристанището в Находка (един от главните отправни пунктове на ГУЛАГ). Почти всички са превозвани с ешелони от товарни вагони като затворници, само дето още няма строг конвой и кучета. Някои са свалени на населени места, в градове, и са оставяни наистина да поживеят 2-3 години. Други веднага са откарвани с ешелони в лагер, разтоварвани са някъде в Заволожието, в гората по стръмния железопътен насип заедно с белите им рояли и жардиниери. През 1948–1949 г. оцелелите далекоизточни реемигранти също са вкарвани безразборно по лагери и затвори.
Като деветгодишно хлапе четях с по-голямо увлечение, отколкото Жул Верн, сините книжки на В. В. Шулгин, тогава кротко продавани по нашите книжарски сергии. Това бе глас от света, толкова решително изчезнал, че и при най-развихрената фантазия човек не можеше да предположи: няма да минат и двадесет години и пътищата на автора и на мен ще се пресекат като невидим пунктир в тихите коридори на Болшая Лубянка. Вярно, запознахме се с него не тогава, а след още двадесет години, но имах време да се сближа с мнозина емигранти, стари и млади, още през пролетта на 1945 година.
С ротмистър Боршч и с полковник Мариюшкин се случи да се срещна на един медицински преглед и жалкият вид на техните голи сбръчкани тъмножълти вече не тела, а мощи така са останали завинаги пред очите ми. Арестуват ги, когато вече са с единия крак в гроба, прехвърлят ги в Москва, на няколко хиляди километра и тук през 1945 г. разследват най-сериозно… тяхната борба срещу съветската власт през 1919 г.!
До такава степен сме обръгнали от какви ли не следствено-съдебни несправедливости, че вече не различаваме техните степени. Този ротмистър и този полковник са кадрови военни от царската руска армия, И двамата вече са превалили четиридесетте и са служили в армията над двадесет години, когато телеграфът донася съобщението, че в Петербург са свалили императора. Двадесет години те служат, верни на клетвата си към царя, и ето че сега пряко волята си (и може би вътрешно недоволни; „Пусто да опустее, дано!“) дават клетва и на Временното правителство. Повече никой не им предлага да се кълнат на някого, понеже армията се разпада. Естествено е, когато започват да късат пагоните и да убиват офицерите, те да се обединят с други офицери и да се сражават срещу това. Естествено е и Червената армия да се бие с тях и да ги натиква в морето. Но в никоя страна със зачатъци на юридическо мислене не ще се намерят основания за съдебен процес срещу тях, и то след четвърт век. (През цялото това време те живеят като цивилни лица: Мариюшкин до самото си арестуване, Боршч наистина е в казашки обоз в Австрия, но не във въоръжената му част, а където са старците и жените.)