Сан Феличе

— Чувате ли? — изрева Фра Пачифико. — Признава, че е якобинец.

— Преди всичко — попита дон Клементе — знаеш ли ти какво е якобинец?

— Якобинец значи демагог, санкюлот, септемвриец159, цареубиец.

— Във Франция може и да е така, но в Неапол — слушай внимателно и се постарай да не забравиш — якобинец значи честен човек, който обича своята страна, желае доброто на народа и следователно премахването на предразсъдъците, които го оскотяват. Иска равенство, тоест еднакви закони и за малките, и за големите, свобода за всички, та всеки рибар да може да хвърля мрежите си из всички краища на залива, да няма резервати дори за краля в Портичи, Киатамоне и Мерджелина, защото морето е за всички като въздуха, който дишаме, и слънцето, което ни свети, якобинецът най-после е човек, който желае братството, смята всички хора за свои братя и казва: „не е справедливо едни да си почиват и да просят, а други да се уморяват и да се трудят“, нито пък иска някой беден рибар, прекарал цяла нощ да пази мрежата си и цял ден да я издърпва, като улови някога — както му се случва веднъж на десет години — риба, която струва тридесет дуката…

Тълпата сякаш намери цената за прекалено висока и започна да се смее.

— Аз давам тридесет дуката за нея — продължи Филомарино. — И така, повтарям, якобинецът е човек, който не желае, когато някой беден рибар е уловил риба, струваща тридесет дуката, тя да му бъде открадната от човек — сбърках, от монах! Монахът не е човек — името човек заслужава този, който е полезен на братята си, не този, който му е товар. Този, който работи и получава честно възнаграждение за своя труд, за да храни жена си и децата си, а не този, който обикновено отклонява от правия път чуждата жена и учи децата на леност и безделие. Това е якобинец, а щом това е якобинец, признавам, че и аз съм!

— Чувате ли го? — извика ядосаният монах. — Оскърбява църквата, оскърбява вярата, оскърбява Свети Франциск… Безбожник!

Няколко гласа запитаха:

— Какво е това безбожник?

— Човек, който не вярва в Бога — отговори Фра Пачифико, — нито в Света Богородица, нито в Исус Христос, нито най-после в чудесата на Сан Дженаро.

Дон Клементе Филомарино видя, че при всяко обвинение очите на хората все повече се разширяват и пламват. Явно беше, че ако борбата между него и монаха продължи и за съдник бъде призована невежествената, фанатична тълпа, решението ще бъде против него. При последното обвинение няколко души нададоха гневни викове, показаха му юмрук и заповтаряха след Фра Пачифико:

— Якобинец! Безбожник! Не вярва в чудото на Свети Януарий!

— И накрая — продължи монахът, запазил на последно място този довод — той е приятел на французите.

При тази хула няколко души взеха камъни.

— А вие — извика дон Клементе — сте магарета, заслужаващи най-груби самари и тежки товари.

И затвори прозореца.

Но в момента, когато го затваряше, някой извика:

— Долу французите! Смърт на французите!

И пет-шест камъка счупиха стъклото зад дон Клементе.

Един от камъните го улучи по лицето и леко го нарани.

Ако момъкът би имал благоразумието да не се показва отново, гневът на множеството щеше може би да се укроти след това отмъщение; но побеснял от обидата и от болката, той грабна напълнената си ловна пушка, отвори пак прозореца и с пламнало от гняв и презрение лице извика: