Сътворението

— Всъщност той е прекалено щедър към всички — каза тя високо. — Иска хората да са щастливи и им прави много подаръци. Затова не може да си позволи да се жени, което радва всички ни. Искаме да е само наш. Да не го делим с никого.

Това кратко слово бе шедьовър на актьорското майсторство — двадесет и осмото’ от изкуствата.

На другия ден, докато се люлеехме в люлката в средата на двора, тя прошепна в ухото ми:

— Всички пари на баща ми сега отиват за набиране на армия, която ще воюва с републиките. Това е тайна, но жените до една го знаят.

— Защо царят не подготвя армията?

— Старата царица казва, че царят всъщност иска мир. Та нали след жертвоприношението на коня той е световният монарх! Защо му е тъкмо сега да тръгва на война?

Не й казах, че не Бимбисара, а Дарий е световният монарх, защото предположих, че Амбалика ще постави на първо място дълга към семейството си, а не към мен. Следователно приех за дадено, че всяко мое изказване от политически характер ще бъде докладвано на баща й или на Варшакара.

— Какво мисли царят за плановете на баща ти?

— Не знае за тях. Откъде да знае? Старата царица не смее да му каже, защото се страхува от баща ми. Не мога да разбера защо. Та нали му е майка?

— Тогава дворцовият управител ще го информира.

— Никой не е наясно какво говори дворцовият управител, когато е насаме с някого — заяви Амбалика и в миг сериозното й изражение така я преобрази, че изглеждаше два пътя по-възрастна, отколкото всъщност беше. — Но едно е сигурно — добави тя, — той ненавижда републиките.

— Същото каза и на мен.

— Да, на всеки е известно какво приказва — отвърна двусмислено Амбалика. Тогава се замислих дали към изкуствата не трябва да се прибави още едно, шестдесет и пето изкуство, като се чудех как да бъде наречено — дипломация или заговорничество.

Разговорът ни бе прекъснат от дядото на Амбалика, принц Джета. Бе третият ден от сватбата и той според обичая ни носеше подаръци. Поканихме го в най-представителната стая в дома си. Но изящните мебели и украшения не можеха да скрият факта, че къщата всеки миг ще се срути, тъй като цялата бе прогнила и проядена от термитите.

Амбалика понечи да се оттегли, но принц Джета й направи знак да остане.

— Чакай — каза й той. — Човек не вижда внучките си всеки ден.

Амбалика остана.

Принц Джета се обърна към мен.

— Поканен си официално в двора на цар Пасенади. — Видът му не издаваше безпокойството, което знаех, че изпитва. — Царят иска да те приеме лично, преди да настъпят дъждовете.

— Това е чест за мен — казах аз и след като изредих обичайните учтивости, добавих: — За съжаление трябва да изчакам първата пратка с желязо да замине за Персия.

— Това ще стане в началото на идния месец, уважаеми посланико.

Принц Джета се усмихна, а аз се постарах да не издам тревогата си от това, че са му известни строго секретните ни уговорки с Варшакара. Бяхме определили цената на желязото и се бяхме споразумели то да бъде разменено за злато в Таксила. Общо взето, бях доволен от първия си търговски договор. Но не бях доволен, че принц Джета знае за него.