Пленница на вятъра
- Автор: Гарланд Кит
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пленница на вятъра». Краткое содержание книги:
Пазачът ги остави пред една ротонда, оградена от трите страни с екзотични градини, в която се влизаше през двойна златна врата. От някакъв фонтан наблизо се чуваше ромоленето на вода. В помещението подухна хладен вятър и развя полите на бурнуса на Николас. Искаше му се да свали задушаващата дълга дреха. Спря се под една мраморна арка, която водеше към градината, и подложи лицето и голите си гърди на хладния полъх. Хвърли поглед към Доминик, която крачеше напред-назад, с нос, вирнат към тавана, все едно се любуваше на преплетените корнизи и позлатените фрески. Помисли си колко ли неудобно се чувства, увита от главата до петите в белия бурнус. Но досега не бе проронила нито дума, за да се оплаче или изрази негодуванието си.
Скръсти ръце зад гърба си и продължи да я наблюдава. Тишината продължи прекалено дълго. Николас неуверено се изкашля. Тя не извърна поглед към него. Езикът внезапно го засърбя. В гърдите му се надигна раздразнение, което засили глождещата болка в душата му. И не само защото бяха допуснати в двореца благодарение на нейната рубинена котка. А защото се бе държал като истински глупак на борда на „Мисчиф“, когато й наговори всички онези неща. Неща, които не бе имал никакво намерение да казва. Никой досега не го бе карал да се чувства като раздразнен бик. Защо точно тя?
Облиза устни и пое дълбоко дъх, обмисляйки какво да й каже. Хрумна му, че през целия си живот се бе извинявал само няколко пъти и в повечето случаи на нея.
— Госпожице Уил…
Двойната врата се разтвори. Николас мигом прехапа устни, когато през нея минаха двама евнуси, голи до кръста, следвани от висок и елегантен мъж на средна възраст, облечен в изискана бяла роба. Той се спря, погледна изпитателно към Николас, сетне очите му се отместиха към Доминик.
— Хасан! — възкликна тя, отметна покривалото от главата си и се втурна към протегнатите ръце на мъжа.
Николас кимна, когато слугата постави купа с леща на ниската масичка пред него. Според арабския обичай той седеше върху една копринена възглавничка с кръстосани под себе си крака. Взе лъжицата си, но погледът му бе насочен към дъното на стаята, през морето от запалени свещи, където бе седнала Доминик. Тя бе свалила дългата бяла роба и гутрата и раздаваше сияйни усмивки на събеседниците си и слугите. И нищо чудно, че се чувстваше добре. Рубинената котка, както и дългогодишното приятелство на баща й с везира Хасан, й бяха осигурили изключителната привилегия да вечеря на масата на бея. При това беше без було и бе облечена, сякаш се намираше на борда на „Мисчиф“ — с бяла риза, моряшки панталони и високи ботуши. Гъстата й коса бе сплетена на плитка, ала лицето й се обрамчваше от облак немирни къдрици. Уверена и спокойна, тя бе единствената жена на масата с изключение на сестрата на бея.
Николас насочи поглед към Зейнаб. Приятно закръглена жена, с будни и дяволити очи, увита във воали и с дълга роба. При по-внимателно вглеждане Николас установи, че тя се смее, пие и яде твърде много. А което бе още по-лошо… Зейнаб бе увлякла Доминик в разговор с мъжа, седнал до нея. Набит и широкоплещест, със смугла кожа, той изглежда имаше ненаситен апетит. Бе представен като първи лейтенант на бея и негов гост, казваше се шейх Фаруд — облечен в бял мундир, украсен със златни нашивки и отличителни военни знаци. На главата му се мъдреше копринен тюрбан с огромен изумруд в средата. Косата му бе права и черна, допълваща се от остра черна брада. Имаше огромни рамене и яки, мускулести ръце, които без усилие можеха да смачкат на каша голям пъпеш. Той се смееше почти без прекъсване и на най-незначителното нещо, което кажеше Доминик, а огромният му корем клатеше цялата маса. Николас можеше само да се чуди що за лек и приятен разговор водеха, но явно център на вниманието бе Доминик, макар че арабският й не бе толкова безупречен, колкото бе заявила.
Тя спря да се храни, хвърли кос поглед към Фаруд и наклони глава, сякаш искаше да улови всеки нюанс от това, което разказваше, после избухна в сърдечен смях. Погледите на Николас и Зейнаб войнствено се кръстосаха. Не можеше да се отърси от подозрението, че срещу него заговорничеха, и то много умело. Ставаше му все по-трудно да насочи вниманието си към други, много по-важни и належащи неща.