Цивилна кампания

— Да, отзад е. Искате да я видите ли?

— Да, моля те. Стига да не е твърде заета.

— Нее, ръчка нещо из градината. Влизайте. — Той им махна гостоприемно към задната градина и изтопурка обратно по стълбите.

Карийн потисна усещането, че нахлува неканена в чужда собственост, и поведе сестра си по коридора, после през кухнята към задната врата. Екатерин беше коленичила до една леха и я плевеше. Изскубнатите растения лежаха до нея на алеята, с корените и всичко останало, наредени в редици като екзекутирани затворници и се спаружваха под лъчите на залязващото слънце. Екатерин шляпна още един зелен труп в края на редичката. Заниманието й изглеждаше терапевтично. На Карийн й се прииска и тя да има какво да убие. Освен Мартя.

Екатерин вдигна глава и слабо подобие на усмивка проясни бледото й лице. Заби градинарската си лопатка в пръстта и се изправи.

— О, здравейте.

— Здрасти, Екатерин. — И понеже нямаше желание да се хвърля директно към целта на посещението им, добави: — Хубаво е. — Дърветата и драперията от пълзящи растения по стените превръщаха малката градина в зелен оазис в центъра на големия град.

Екатерин проследи погледа й.

— Направих проекта, колкото да си убивам времето, докато живеех тук преди години. Вуйна Вортис се е постарала да я поддържа в що-годе приличен вид. Сега бих направила някои от нещата по-различно, но… Както и да е — Махна към изящната маса и столове от ковано желязо. — Защо не седнете?

Мартя веднага се възползва от поканата, настани се и въздъхна изтерзано.

— Да ви предложа нещо? Чай?

— Благодаря — каза Карийн и също седна. — Не искаме нищо, благодаря. — В къщата нямаше прислуга, която да изпълнява подобни поръчки, така че Екатерин трябваше сама да иде в кухнята и да се погрижи за чая на гостите си. А сестрите щяха да се чудят дали да следват правилата на простолюдието и да хукнат след нея да й помагат, или да се придържат към тези на обеднялата висша ворска класа, като седят, чакат и се преструват, че не забелязват липсата на прислуга. Освен това току-що бяха яли и вечерята на Карийн тежеше като буца в стомаха й, макар едва да я беше докоснала.

Карийн изчака Екатерин да седне и чак тогава предпазливо подхвана:

— Отбих се просто да попитам… така де, чудех се дали… дали си чула нещо от… от Дом Воркосиган?

Екатерин застина.

— Не. Трябва ли?

— Ами… — Какво, Майлс, мономаниакът, още не й се е извинил? Карийн си го беше представяла как довтасва пред вратата на Екатерин още на следващата сутрин и я оплита трескаво в пропагандната си паяжина. Не че беше чак толкова неустоим — тя например винаги го беше намирала за съвсем устоим, поне в романтичния смисъл на думата, но пък и той никога не беше насочвал вниманието си към нея. Затова пък определено беше най-непреклонното човешко същество, което познаваше. Защо се бавеше толкова? Тревогата й набра сила. — Помислих си, че… надявах се… страшно се тревожа за Марк, това е. Минаха почти два дни. Надявах се, че може да си… чула нещо.

Лицето на Екатерин омекна.

— О, за Марк. Разбирам. Не. Съжалявам.