Частен клуб
- Автор: Демилль Нельсон
- Серия: Джон Кори (bg) #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Частен клуб». Краткое содержание книги:
Добре дошли В Къстър Хил Клуб — мъжки клуб и луксозна ловна хижа в Адирондак, в който членуват някои от най-влиятелните бизнесмени на Америка, военни и правителствени служители. Привидно това е място за разпускане сред стари приятели. Но един есенен уикенд Изпълнителният съвет на клуба се събира, за да говори за трагедията от 9/11 — и да доуточни плана за разплата, известен единствено с кодовото си име „Горски пожар“.
През същия този уикенд служител на федералната контратерористична спецчаст е открит мъртъв. Малко след това детектив Джон Кори и съпругата му Кейт Мейфийлд от ФБР трябва да разкрият ужасяващия заговор, започващ с Къстър Хил Клуб и завършващ с американски градове, попаднали в прицела на ядрено оръжие. Кори и Мейфийлд са единствените, които могат да попречат на натискането на бутона и отприщването на световния хаос…
Кейт изглеждаше толкова погълната от местната литература, че като че ли не ме чу.
— Това може да се окаже добро място за къща. Средната цена е шейсет и шест хиляди и четиристотин долара.
— Скъпа, за момента просто търся място за пренощуване.
— Средният годишен доход на домакинство е тридесет хиляди седемстотин осемдесет и два долара. Колко е инвалидната ти пенсия?
— Скъпа, намери къде да отседнем.
— Добре… — Тя прелисти няколко брошури. — Има един добре изглеждащ пансион…
— Никакви пансиони.
— Изглежда сладко. А и е изолиран, ако търсим подобно нещо.
— Търсим.
— Намира се на територията на някогашните конюшни на университета „Сейнт Лорънс“. „Предлага уединеност в класическо провинциално имение“ — прочете тя.
— Колко струва това класическо провинциално имение?
— Шейсет и пет долара на нощ. Може обаче да се наеме и къщичка за седемдесет и пет.
— Във Върха толкова плащахме на час.
— И продължаваме да плащаме.
— Да. Накъде?
Тя хвърли поглед към брошурата.
— Трябва да тръгнем по шосе 11.
Започвах втората си обиколка на центъра на Потсдам и вече го познавах добре. Стигнах до едно кръстовище с много табели и скоро вече излизахме от града по шосе 11.
— Познавам момчета от отдел „Бегълци“, според които бегълците като че ли винаги се забавляват, докато се мъчат да избегнат залавянето. Висок адреналин, използваш находчивостта си, все си на педал…
— Има ли спортен магазин в Кантън?
Тя мълчаливо прелисти пътеводителя.
— Има реклама на магазин за спортни стоки.
— Добре.
Продължихме да пътуваме в мълчание.
— Завий тук по шосе 68 — каза тя след десетина минути. — И се оглеждай за „Пансионът на Уилма“.
— Може и ние да си отворим пансион. Ти ще готвиш и ще чистиш. Аз ще стрелям по пристигащите гости.
Отговор нямаше.
Видях знака на Уилма и отбих по чакълен път, минаващ през хълмисти поля с вечнозелени растения. Пред нас се виждаше къща в стил Кейп Код със зимна веранда.
Спрях колата, слязохме и се качихме на верандата. Погледнах назад към магистралата — едва се виждаше.
— Става ли? — попита Кейт.
— Идеално. Прилича на място, където биха отседнали Бони и Клайд.
Тя натисна звънеца и на вратата се появи господин на средна възраст.
— Добре дошли!
— Бихме искали да наемем стая за през нощта — каза Кейт.
— Значи сте дошли точно където трябва.
Явно това беше местен лаф. Сигурно ще го чуеш и ако идеш в болницата за спешна операция на апендикса.
Влязохме в малката рецепция във фоайето и съдържателят, казваше се Нед, обяви:
— Можете да избирате. Две стаи на горния етаж или две къщички.
— Избираме къщичка — казах.
Той ни показа две снимки.
— Това е Езерната къща — до едно езерце е. А тази тук е Полската къща.
Полската къща подозрително много приличаше на яхър.
— Мисля да се спрем на Езерната къща. Джон?
— Аз не се забавлявам. А ти?
— Ами… да. Игра е. Игрите винаги са забавни.
Тя не коментира думите ми.
— Пансионът е на петнайсет километра оттук, край Кантън.
— Кантън е в Охайо.
— Може да са го преместили. А може пък, Джон, да има и Кантън, Ню Йорк.
— Ще видим — казах. Продължихме по шосе 11.
Кейт отново се задълбочи в рекламните брошури.
— В района има много колежи, така че процентът на завършилите колеж е по-висок от средния за страната.
— Образованият ти задник направо може да измръзне тук.
— Средната температура през януари е минус три градуса. Не е чак толкова зле.
— Кажи ми го пак през януари.
— Можем да прекарваме зимата при родителите ти във Флорида.
— Предпочитам бялата смърт. — Часовникът на таблото показваше 11:47. Трябваше да се обадя на Дик Карнс възможно най-рано след пладне.
Пътят бе доста оживен и минаваше през открит район, ферми и селца. Определено бяхме напуснали планинския район на Адирондак и се намирахме в равнините на Големите езера. В Божията страна, където мечките бяха повече от хората и движението бе слабо, двамата с Кейт щяхме да се набиваме на очи. Тук се смесвахме с обичайното население. Стига да си държах голямата уста затворена.
Хюндайчо се държеше добре, но ми се искаше да беше машина с двойна предавка в случай, че ни се наложи да разбием оградата на Къстър Хил в някой момент. Довечера например.
— Колко патрона имаш? — попитах Кейт.
Тя не отговори.
— Кейт?
— Два резервни пълнителя в куфарчето.
Аз имах един пълнител във вътрешния джоб на якето. Никога не нося достатъчно муниции. Може би ако имах куфарче или чанта, щях да мъкна повечко пълнители.