Добре охранявани мъже
- Автор: Мерль Робер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Райна Стефанова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Добре охранявани мъже». Краткое содержание книги:
— Ужасно, гибелно е да говорите така!
— За последен път — млъкнете! — разярено се обръща тя към мен. — Оставете ме да си играя играта както аз си знам! Разваляте всичко с вашите глупави забележки!
Поглеждам отново Одри, тя е преместила цевта, приближила я е към средата на гърдите си в безкрайно по-опасно положение. Пот се стича по страните ми. Замълчавам. Разбирам безполезността на всякаква намеса. Странно, но и Хелсингфорт замълчава.
— Е, доволна ли сте? — обажда се Одри, спечелила превес пред мълчанието на Хелсингфорт и съзнавайки го напълно. — Добре ли е поставена цевта?
Хелсингфорт е безмълвна. Сигурен съм, че най-после се е изплашила от евентуалния фатален край, защото унищожителното й презрение, което допреди малко бликаше неудържимо, изведнъж пресеква. Минават няколко секунди, тя сякаш се смалява, раменете й се отпущат надолу, обръща се към мен и казва уморено:
— Вървете си.
Изумен съм. Капитулирам.
И тогава всичко става за по-малко от секунда. Дулото е все още опряно в сърцето на Одри, но лицето й просветва, добива цвят и тя, отмятайки назад глава, ни поглежда победоносно един след друг. Този поглед е огромна грешка от нейна страна, разбирам го веднага.
Хелсингфорт скача и кресва:
— Докторе, оставате!
Навела се е напред, прави крачка към Одри, пламнала, с изскочили по слепите й очи вени и изкрещява, не — изревава с преливащ от омраза глас:
— Никакви изнудвания, Одри! Няма да ви оставя да ми диктувате какво да правя! Аз също съм решила. Докторът ще идва толкова пъти, колкото искам. Ще дойде утре пак, и пак, и пак!
Не знам дали нарочно изопачава стиховете от „Макбет“, но на третото „пак“ изстрелът отеква и Одри пада. Това, което ме изненадва в падането й, в пълен контраст с внезапния изстрел рязък, но не силен с неговата забавеност. Отначало не разбрах веднага, че е стреляла. Видях как полита тялото, как се отхвърля назад главата, как вратът се издува и устните неистово поемат въздух в отвратително примляскване. После се обръщат очите, лицето остава без цвят, коленете се подгъват. И чак тогава — падането. Много бавно, като в забавен кадър. Краката поддават постепенно, тялото се превива одве, извивайки се леко и се поваля напред, но не рязко, а едва ли не грациозно, с много лекота, като шалче, което се изхлузва от облегалката на стол и се надипля на пода.
Хелсингфорт надава пронизителен вик, смъква се на колене пред нея и я обръща.
— Докторе! — виква тя отчаяно. — Бързо, направете нещо!
Но нищо не може да се направи. Би трябвало да го знае! И само за да ми е чиста съвестта, приклякам от другата страна на Одри, повдигам пуловера и откривам дупката от куршума. Не е нужно дори да опра ухо, но все пак го правя, защото го очакват от мен. Изправям се, поглеждам Хелсингфорт и поклащам глава.
Тя не проронва дума, обгръща крехкото тяло със силните си ръце и без никакво усилие го повдига, отнася го до плетената отоманка и го полага върху него. После, свличайки се на пода, поставя глава до главата на Одри — която в сравнение с нейната изглежда малка като главица на дете — и започва да стене.
Зловещо стенене, което в определени моменти надминава по сила на звука онова, което човешкото ухо може да възприеме. Ще речеш цяла глутница диви кучета, разлаяли се срещу луната. От време на време воплите, пронизителни и същевременно дрезгави, преминават в по-разбираемо оплакване, в което се долавят по някоя и друга дума, накъсани изречения, нежни имена. Но те пак се губят в животински вой, който изразява такава безутешна мъка, че сърцето ми застива. Лицето на Хелсингфорт е хлътнало, вдълбано, разкривено, от полузатворените очи неудържимо се стичат сълзи. Забелязвам най-вече устните, замръзнали в типичната гримаса на маските от гръцките трагедии.
От тази маска блика безспир все същото нескончаемо оплакване, което със злокобно ехо отеква в остъкленото помещение.
Не се възползвам от този миг на транса й, за да се облека и да изчезна, защото се боя да не привлека вниманието й и тя да се спусне върху мен тъкмо когато и и двете ми ръце са заети. След изстрела очаквах да се появи разтревожена Джеки. Но тя сигурно не го е чула. Остъкляването на басейна е по всяка вероятност двойно или тройно — заради топлинната изолация и шумът от слабото изгърмяване на един малокалибрен пистолет не може да мине през него. Смаян съм също, признавам, от граничещата с лудост мъка на Хелсингфорт, а и съм изпаднал в глупавото стъписване, което неизбежно ни обхваща пред непоправимото. Сядам с подкосени крака на табуретката. Не мога да се отърва от натрапчивото до болка усещане, че все пак би било възможно да се върнем назад, за да осуетим случилото се.