Божията формула

— Също. Дори и през ум не ми е минавало, че той би могъл да знае нещо важно по случая.

По лицето на Каземи се изписа нетърпение.

— Вижте, съветвам ви да не си играете с мен.

— Не си играя с вас. Доколкото знам, единствените, които си играят с някого тук, това сте вие!

— Тогава какво правите тук?

— Аз ли? Тук съм, защото ме отвлякохте! Всъщност, настоявам незабавно…

— Какво търсите в Тибет? — прекъсна го иранецът, уточнявайки въпроса си.

— А — разбра Томаш. — Ами… мм… дойдох да търся някаква следа от професор Сиза, разбира се. — Замълча унило. — Но щом е мъртъв, няма какво повече да диря.

— И сте дошли чак в Тибет да издирвате професор Сиза? Защо в Тибет?

Томаш се поколеба, питайки се какво би могъл да каже на човека от ВЕВАК. — Защото… защото разбрах, че е поддържал контакти с Тибет.

— Какви контакти?

— Уф… не знам.

— Лъжете. Какви контакти?

— Не знам, вече ви казах. Опитвам се да открия.

— И какво ще правите?

— Аз ли? Нищо. Доколкото разбрах, професор Сиза е мъртъв.

— Да, но къде щяхте да се опитате да го намерите?

— Вече опитах.

— Къде?

— В Потала, малко преди вие да ме отвлечете.

— Защо в Потала?

— Защото… мм… защото намерих в дома му картичка от Тибет с изглед от двореца Потала.

— Къде е тази картичка?

— Оставих я… оставих я в Коимбра.

Това беше лъжа, разбира се. Беше я донесъл в Тибет, но за късмет картичката беше останала у Жинпа, когато отиде да го посети в храма «Джоханг».

— И кой му е изпратил тази картичка?

— Не знам — излъга отново. — На картичката нямаше текст.

Объркан, полковникът впи очи в него.

— Но в такъв случай защо решихте, че картичката има някаква връзка с местонахождението на професора?

— Фактът, че идва от Тибет. Стори ми се странно, само това. И понеже не разполагах с друга следа, реших, че си струва да проуча тази.

— Хм — промърмори Каземи, опитвайки се да сглоби частите от пъзела. — Не можете да ме убедите. Никой не тръгва за такова отдалечено и недостъпно място като Тибет само защото има някакво неясно усещане, нали?

Арестантът обърна очи с досада и си пое дълбоко въздух, сякаш търпението му се беше изчерпало.

— Чуйте, не мислите ли, че вече е време да приключим с този глупав театър?

— Какво искате да кажете с това?

— Искам да кажа, че трябва да стъпите на земята.

Иранецът го изгледа, без да разбира.

— Как така?

— Ръкописът на Айнщайн. Нима все още не сте разбрали, че той не е това, което си мислите?

— Не е ли? И какво е тогава?

— Ръкописът няма нищо общо с атомните оръжия.

— А с какво друго?

Томаш се опъна по гръб на тибетския килим и положи глава на преплетените си зад главата ръце, сякаш се беше излегнал да се попече на слънце. Притвори клепачи, като че ли се наслаждаваше на въображаема топлина, и за първи път широка усмивка грейна на лицето му.

— С нещо далеч по-важно от това.