Родри не срещна трудности при намирането на шлеп, с който да слезе до Лугкарн. Коня му настаниха на кърмата заедно с мулетата, които щяха да изтеглят шлепа нагоре по реката, а той получи място на носа заедно с екипажа, но четиримата му членове разговаряха с него колкото се може по-малко. Останалата част от съда беше натоварена с груби чугунени отливки от пещите в Ладотин, високо горе в планината. Той газеше дълбоко във водата, тя беше спокойна, а течението беше гладко и постоянно и за три дни стигнаха на юг, където Родри се забавляваше да гледа как покрай него се плъзга местността. Оставиха зад себе си планините и пред тях се простираха, зелени и златисти, осветени от късното лятно слънце, тревистите ливади и тучните, засети със зърно ниви на провинция Гуейнтейр, равни и безкрайни.
На четвъртия ден пресякоха границата и навлязоха в същинско Девери, макар Родри да не забеляза някаква промяна в местността, която да покаже това. Към пладне капитанът на шлепа му каза, че още същата вечер ще стигнат в Лугкарн.
— Ние сме дотук, сребърен кинжал, но съм готов да се обзаложа, че можеш да намериш друг шлеп, който слиза към Дън Девери.
— Чудесно. Така е дяволски по-бързо от пътуването с кон, а трябва час по-скоро да стигна в Кермор.
Капитанът се почеса замислено по главата.
— Не съм много запознат с движението по реката на юг от кралския град, но съм готов да се обзаложа, че има шлепове — сви грамадните си рамене. — Е, независимо дали има или няма, все пак ще си на една седмица път с кон от Кермор.
В късния следобед Родри забеляза първите признаци, че наближават града. Отначало помисли, че вижда облаци на хоризонта на юг, но кормчията го просвети. Във въздуха беше увиснал тъмен облак дим от пещите за дървени въглища, дим от самите дървени въглища, които превръщаха чугуна в лугкарнска стомана. Докато стигнат кейовете, непосредствено извън стените на града, ленената му риза беше опръскана със сажди. Кейовете и складовете на брега бяха мръсносиви. Като минаваше през портата на почернените градски стени, Родри си помисли, че ще се радва да остави зад себе си Лугкарн.
Но под саждите това беше един богат град. Докато търсеше хан, който да е достатъчно западнал, за да приеме сребърен кинжал, той мина покрай хубави къщи, някои от тях високи колкото брох на беден лорд, с окачени над портите им дървени табели, които оповестяваха с изрязани на тях букви, че там живее един или друг голям търговски клан. Навсякъде из града срещаше храмове. Имаше и такива на слабо известни богове, но в повечето случаи те представляваха малки светилища в ъгъла на някой от храмовете на Бел. Докато неговият голям храм бе просторен като дън, с паркове и пристройки. Накрая стигна до бедна част на града, край южния бряг на реката, но срещна малцина просяци, а дори сред дървените хижи на докерите и въглищарите почти не видя човек в дрипи или измършавяло от глад дете.
