Седмият папирус (Том 2)
- Автор: Смит Уилбур
- Серия: Древния Египет #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Тодоров
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Седмият папирус (Том 2)». Краткое содержание книги:
— Вода! — промълви Нахут. — Течаща вода!
— Реката! — извика Ханси! — Тунелът ще бъде залят!
В следващия миг обърна гръб на двамата събеседници и се втурна към изхода на галерията.
— Попаднахме в капан! — изкрещя египтянинът и хукна по следите му.
— Чакайте ме! — опита се да ги спре Фон Шилер и също пое към изхода. Скоро обаче изостана значително зад двамата много по-млади мъже.
Монахът беше взел достатъчно аванс, за да ги остави далеч зад гърба си. Прескачайки по две стъпала наведнъж, той изскочи от тунела пред аркадата и се изгуби от погледите им.
— Хансит! Върни се! Заповядвам ти! — викаше отчаяно Нахут подире му, но бялата дреха на монаха се стрелна зад първия завой на лабиринта и той остана да вика на стените.
— Гудаби, къде изчезнахте? — идеше треперливият гласец на Фон Шилер откъм галерията със съкровищата.
На свой ред обаче Нахут реши да не му отговаря и като си внуши, че е видял накъде бяга монахът, продължи да го следва, без да обръща внимание на белезите по стените на лабиринта. Все му се струваше, че чува стъпките на Хансит пред себе си, но след третия завой си даде сметка, че се е изгубил.
Закова се на едно място и се вслуша в бесния ритъм на сърцето си. На гърлото му бе заседнала тежка буца.
— Хансит, къде си? — извика той за последен път. Все още не искаше да се признае за победен.
Отзад дойде отново гласът на Фон Шилер и прокънтя из многобройните коридори.
— Гудаби! Гудаби! Не ме оставяйте тук.
— Млъкни! — изрева Нахут от мястото си. — Затваряй си устата, дърт глупак такъв!
Едва си поемаше дъх и усещаше как кръвта пулсира в ушите му, но все пак се опитваше да долови шума от стъпките на монаха. Единственото, което се носеше из подземията обаче, беше течащата вода. На нещастника започваше да му се струва, че самият лабиринт се намира насред реката и че шумът идва не от далечния край на шахтата, а от стените около него.
— Не! Не ме оставяй тук — изкрещя той от ужас и се защура без посока из лабиринта с надеждата да открие изхода.
Хансит беше научил наизуст всеки завой по пътя към изхода и страхът пред ужасната смърт, която му се готвеше, сякаш караше краката му сами да избират желаната посока. Щом излезе на централното стълбище обаче, стъпи накриво на едно от стъпалата. Монахът не можа да запази равновесие и се претърколи право надолу. Височината не беше никак малка и когато най-после стигна края на стълбата, се просна почти пребит на ахатовите плочи.
Колкото и да го болеше, не се забави нито за миг, веднага се изправи. Целият беше покрит със синини и цицини, но най-страшното бе, че си беше навехнал глезена. Опита се отново да се затича, но кракът му се сви под тежестта му и Хансит се просна по очи. Втори път се надигна и като се опираше с ръка за стената, заподскача на един крак към изхода на дългата галерия.
Добра се до зеещата врата и изпълзя на площадката. Освен бръмченето на електрогенератора обаче ушите му ясно доловиха шума от вода, идваща от шахтата. Не беше онзи тих, почти гальовен звук отпреди малко — не, ставаше дума за истинско шуртене, което изпълваше цялото пространство наоколо. Още малко и шумът от генератора щеше да изчезне напълно.
— Мили Исусе Христе, и ти, Дева Марийо, спасете ме! — помоли се той и с несигурна крачка продължи надолу по стълбите, падайки още на два пъти, преди да стигне следващата площадка.
Застана на колене и се взря пред себе си. На светлината на електрическите крушки по тавана успя да забележи кладенеца в дъното на рампата. Отначало дори не го позна, толкова се беше променил. Ако преди повърхността му беше стигала няколко метра под нивото на покрития с плочи под, то сега дупката бе изчезнала, а на нейно място се беше образувал истински водовъртеж и водите се изсмукваха като в сифон с почти същата скорост, с която прииждаха откъм изхода. Понтонният мост се беше разкривил и се подаваше едва наполовина над буйните струи. Само въжетата още го държаха на едно място, но той постоянно се въртеше на едната или другата страна, подобно на инат кон, който иска да се освободи от впряга си.
От вира на Таита водите прииждаха непрекъснато и нивото им в дългия тунел, макар и бавно, постоянно се покачваше. Вече бе достигнало средата на стените, но Хансит добре знаеше, че друг път за спасение няма.
„Трябва на всяка цена да стигна до изхода“ — зарече се той и смело се изправи.
Успя да се добере до края на понтонния мост, но той така диво подскачаше на вълните, че монахът не се осмели да остане прав. Просна се в цял ръст и започна предпазливо да пълзи по клатушкащото се съоръжение. На много места баобабовите дъски се бяха откачили една от друга и плуваха като отделни салове из развилнялото се море. Хансит обаче не се отказваше и с упоритост и търпение успя да се прехвърли до последната част от разглобения мост.