Близнаците Бонита
- Автор: ван Ластбадер Эрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Близнаците Бонита». Краткое содержание книги:
Кроукър е решен твърдо да спаси племенницата си. Той започва разследване, което го отвежда до истински лабиринт на престъпността, изграден и ръководен от тайнствените близнаци Бонита…
Мати изглеждаше съсипана от умора.
— Той идва по-късно — поклати глава. — Да му предам ли нещо?
— Не. Всъщност не му казвай, че съм питал за него… — Кроукър се наведе и я целуна по бузата. За разлика от тази на Рейчъл нейната беше ледена. — Добре ли си, Мати?
— Да.
— Нещо не ми се вярва… Кога си яла за последен път?
— Не съм гладна — отвърна му с пресилена усмивка.
— Въпреки това трябва да хапнеш нещо, скъпа — настоятелно рече той. — Скоро всичко ще приключи, при това добре. Обещавам ти. Но в състоянието, в което се намираш, едва ли носиш някаква полза на Рейчи…
Пресилената й усмивка стана по-широка, главата й кимна. Той се обърна и излезе. За момента не можеше да направи нищо повече за нея. Купи няколко сандвича от кафенето на приземния етаж и помоли една от сестрите да й ги занесе.
После се насочи към лабораторията за анализ на кръвни проби и откри Джени Марш надвесена над някакъв микроскоп. Двете лаборантки в дъното му хвърлиха любопитни погледи, след което продължиха работата си с центрофугата. Лекарката остави писалката, с която драскаше нещо в бележник с жълти листове, и вдигна глава. Усмивката й беше хладна и някак служебна, съвсем различна от онази, която очакваше.
— Надявам се, че следобед ще имаш време да си отспиш — рече той. — Бъбрекът ще бъде освободен някъде след полунощ.
— Отлично — делово отвърна тя. — Подготвила съм нещата, ще остана тук. В съседната стая има кушетки. Ще те уведомя в момента, в който органът бъде тук. Ако желаеш, можеш да присъстваш на операцията…
— Едва ли — поклати глава Кроукър. Един Бог знае къде щеше да бъде по това време. Може би ще се носи по течението с лице във водата. Пристъпи крачка напред и понижи глас: — Научих нещо, което може би ще е важно за теб… Във фаталната нощ Рейчъл е вземала само чист наркотик…
— Не може да бъде! — изненадано го погледна. — Като количество дрогата в кръвта й не е достатъчна, за да доведе до кома. Сигурна съм, че в нея е имало примеси, при това опасни за живота!
— И аз мислех така, но открих лицето, което е било с Рейчи през цялата нощ. То е погълнало абсолютно същия коктейл — трева, хашиш, кокаин, в същите количества. Но си е живо и здраво… Единствената разлика между нея и Рейчъл е, че тя по всяка вероятност си има два бъбрека…
— В случая това е без значение — отвърна му и се намръщи: — Нещо не е наред, но проклета да бъда, ако знам какво е то!
— Преди малко бях при момичето, Джени. Защо треската още не е преминала?
— И аз си задавам същия въпрос — отвърна тя и замислено забарабани по плота на масата. — Вероятно организмът й е прекалено изтощен, за да се справи с инфекция, която здрав човек би преодолял за няколко часа…
Той внимателно наблюдаваше изражението на лицето й.
— Май не си много убедена в това, нали?
Тя вдигна глава, в очите й се четеше тревога.
— Честно казано, не съм… — Ръката й махна по посока на микроскопа. — Не откривам абсолютно нищо, за което бих могла да се захвана… От чисто медицинска гледна точка е нормално да се очаква, че преодоляването на кризата ще отнеме известно време. Но това, което ме тревожи, е липсата на каквото и да било подобрение. Сякаш при всяка наша стъпка напред Рейчъл се инати и прави две назад…
Той изчака, надявайки се Джени да довърши мисълта си. Но след като се убеди, че тя няма подобни намерения, каза:
— А трансплантацията? Можеш ли да я направиш въпреки високата температура?
— Това не е препоръчително — отвърна с въздишка тя.
Кроукър не хареса тона й, смръщи вежди и подчерта:
— Джени, ти трябва да овладееш проклетата инфекция, преди да ти дам бъбрека!
— Правим всичко възможно, Лю — отново въздъхна тя. — Можеш да ми повярваш…
— Вярвам ти — покри с длан ръката й върху масата.
Тя се отдръпна нежно, но решително.
— Какво ти е, Джени? — изненадано я погледна. — Държиш се така, сякаш снощи нищо не се е случило!
— Когато бях в гимназията, още преди да тръгна на курсовете, превърнали в мания желанието ми да стана лекар, аз бях съвсем друг човек… — започна някак отнесено жената. — В главата ми нямаше нищо друго, освен момчета… По цял ден мислех какъв пуловер и каква пола да облека, за да покажа прелестите си по най-добрия начин… Това беше най-безгрижният период от живота ми.
Той одобрително я огледа и кимна:
— Имала си какво да покажеш…
— Беше хубаво — въздъхна тя, после стана и пристъпи към прозореца. От мястото си Кроукър виждаше как трапчинката на шията й меко пулсира. — Сега имам прекалено много отговорности и не мога да си позволя дори минутка да мисля за други неща… — Помълча, после изрече по-меко — Истината е, че ми липсваше… Това е един много лош знак…