Кръгът на Матарезе

— Страх, и вие добре знаете това. Вие не сте нормални мъже. Говорите превзето, но се движите твърде бързо за превзети мъже. Мисля, че вътре в себе си вие представлявате това, което онези, лудите от Червените бригади биха искали да бъдат. Вие ме плашите.

— Това ли те спря?

— Руснакът искаше да ме убие. Той ме наблюдаваше отблизо; щеше да ме застреля в момента, в който си помислеше, че ще избягам.

— Всъщност, той не искаше да те убива, а и нямаше да го направи. Той просто те предупреждаваше по този начин.

— Не разбирам.

— Не ти й трябва. Ти беше в пълна безопасност.

— А сега в безопасност ли съм? Ще приемете ли думата ми, че няма да кажа нищо и ще ме пуснете ли?

— Къде искаш да отидеш?

— В Болоня. Винаги бих могла да си намеря работа там.

— Като каква?

— Нищо особено. Имам договор с университета да работя за тях като изследовател. Събирам отегчителна статистика за професорите, които пишат техните отегчаващи книги и статии.

— Изследовател? — Брей се усмихна на себе си. — Сигурно си много акуратна в работата си.

— Какво толкова акуратно има в нея? Фактите са си факти. Ще ме пуснете ли да се върна в Болоня?

— Значи работата ти не е съвсем сигурна?

— Поне я обичам — отвърна Антония, — работя когато искам, като си оставям време и за други неща.

— Значи всъщност си напълно свободен рицар, който сам избира своя бизнес — каза Скофийлд, наслаждавайки се на себе си. — Това е същността на капитализма, нали?

— Ти си ненормален! Задаваш въпроси, а не отговаряш на моите!

— Съжалявам. Характерна черта на професията. Какъв ти беше въпросът?

— Ще ме пуснете ли да си отида? Ще приемете ли думата ми? Ще ми се доверите ли? Или трябва да изчакам момента, когато няма да ме наблюдават и ще мога да избягам.

— Не бих направил това, ако бях на твое място — отговори Брей с уважение. — Слушай, ти си един честен човек, а аз не срещам много такива. Преди една минута ти каза, че не си избягала, защото си се страхувала, а не защото ни имаш доверие. Това е да си честен. Ти ни отведе до Бастия. Бъди честна с мен и сега. Знаеш каквото знаеш — видя каквото видя в Порто Вечио — колко струва твоята дума?

По средата на кораба четирима мъже издигнаха спасителната лодка над борда; Антония я наблюдаваше, когато заговори.

— Вие не постъпихте честно. Знаете какво видях и знаете какво ми казахте. Когато се замисля за това, ми иде да се разплача и да…

Тя не довърши; вместо това се обърна към него, гласът й беше изморен.

— Колко струва моята дума? Не знам. Така че какво ми остава? Дали ще сте вие или руснакът, който ще изпрати куршума към мен?

— Мога да ти предложа една работа.