Кръгът на Матарезе
- Автор: Ладлэм Роберт
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Год: Компас
- ISBN: 954-8181-13-4
- Переводчик: Димчо Димов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Кръгът на Матарезе». Краткое содержание книги:
— Изкуството да убеждаваш — и в двата примера, може би. Но ти си прав: те няма да ни избягат. Затова да започнем от Ленинград и Рим, да видим докъде ще стигнем.
— Вие и вашите наследници ще направите това, което аз вече не мога да направя… Това са думите на Матарезе, казани преди седемдесет години. Съмнявам се, че е толкова просто.
— „Вашите наследници“ може да означава и че те могат да бъдат избирани, не непременно кръвните наследници? — попита Талеников. — Не преките наследници?
— Да.
— Възможно е, но всички те произхождат от велики фамилии. А Уейвърли и Ейпълтън все още са. В техните родове има някои конкретни традиции, кръвта винаги стои над всичко. Да започнем с фамилиите. Те е трябвало да наследят земята; това също са негови думи. Старицата каза, че това е неговото отмъщение.
— Знам. Тя каза също, че те са били единствените оцелели, че тях ги е контролирал някой друг, че ние трябва да търсим този човек — добави Скофийлд.
— С глас по-жесток и от вятъра — добави руснакът. — Това е той, каза тя.
— Овчарчето — допълни Брей, вглеждайки се в листа пожълтяла хартия. — След всички тези години, кой ли е той? Какъв е?
— Ще започнем със семействата — повтарям семействата — ако искаме да го открием, ще го постигнем чрез тях.
— Можеш ли да се върнеш в Русия? В Ленинград.
— Лесно. През Хелзинки. Ще бъде странно завръщане за мен. Прекарах три години в университета в Ленинград. Те ме намериха там.
— Не вярвам някой да ти спретне весело парти за добре дошъл вкъщи. — Скофийлд нави парчето пожълтяла хартия в листата от марулята и го постави обратно в джоба си. Той извади едно малко тефтерче. — Когато стигнеш в Хелзинки, отседни в хотел „Тавастиан“, докато не ти се обадя. Ще ти кажа с кого да се срещнеш там. Дай ми едно име.
— Ридуков, Пьотр — отговори човекът от КГБ без колебание.
— Кой е той?
— Един цигулар от севастополския симфоничен оркестър. Вече имам неговите документи.
— Надявам се, че никой няма да те кара да свириш.
— Жестокият артрит ми причинява неразположение…
— Нека сега поработим върху кодовете — каза Брей, поглеждайки към Антония, която пушеше цигара и разговаряше с някакъв млад моряк от Бастия, който стоеше до нея. Тя се държеше добре, смееше се учтиво, но хладно, поставяйки внимателно дистанция между себе си и настоятелния млад мъж. Всъщност, имаше повече от наченки на елегантност в нейното поведение, които някак си не бяха на място в кафенето до кея, но радваха очите. Неговите очи, спомни си Скофийлд, без да се замисля по-нататък.
— Какво мислиш, че ще се случи? — попита Талеников, наблюдавайки Брей.
— Ще разбера след четиридесет и осем часа — каза Скофийлд.
7.
Траулерът приближи италианския град. Зимното море беше бурно, срещащите се течения бушуваха, и това забави кораба. Трябваха им почти седемнадесет часа, за да довършат пътуването от Бастия. Скоро щеше да се стъмни и малката спасителна лодка щеше да бъде спусната на вода, за да могат Скофийлд и Антония да слязат на брега.
Освен че щяха да отидат до Италия, където щеше да започне търсенето на семейството на граф Алберто Скози, мъчителното, бавно пътуване имаше и друга пауза за Брей. Той имаше време и възможност да научи повече за Антония Гравет — неочаквано се оказа, че това е нейното фамилно име, баща й беше някакъв френски сержант от артилерията, който е бил на служба в Корсика по време на Втората световна война.
— Значи така — тя му беше казала, с усмивка на устните, — уроците ми по френски се оказаха много лесни. Беше необходимо само гневът на папа, който никога не се чувстваше добре с италианския на майка ми.
С изключение на онези моменти, когато мислите й се лутаха назад в Порто Вечио, тя се беше променила. Започна да се смее, кафявите й очи изразяваха смеха, светъл, заразителен, на моменти почти маниакален, като че ли самият акт на смеене й даваше някакво отпускане, от което тя имаше нужда. Беше почти невъзможно за Скофийлд да разбере, че момичето, което седеше до него, облечено в панталони каки и протрито полево яке, беше същата жена, която беше толкова затворена и неотзивчива, или която крещеше заповеди горе в хълмовете и боравеше с „Лупо“ толкова ефикасно. Имаха няколко минути, преди да слязат в спасителната лодка. Тогава той я попита за „Лупо“.
— Преминах през една фаза; това става с всички нас, струва ми се. Време, когато драстичната обществена промяна изглежда възможна само чрез насилие. Онези маниаци от Бригада Росса знаят само как да ни имитират.