Мадоната на бадемите

Симонета се загърна още по-плътно с дебелите мечи кожи, за да се предпази от острите пориви на студения вятър. Той подхващаше косата й и изваждаше къдриците й изпод качулката, проблясващи като ярка мед под непостоянните слънчеви лъчи. Пелерината ухаеше нежно на сандалово дърво — ароматът на Манодората, предишният й собственик. И тя внезапно се задави от мисълта за него. Докато преглъщаше сълзите си, едва не се разсмя, че е дошла да скърби за един мъж, а плаче за друг. Не беше скърбила дори за родния си баща, когато чумата го отнесе. Но сега си даде сметка, че Манодората й е бил като баща — бащата, когото никога не бе предполагала, че иска, никога не бе знаела, че ще й липсва. Той беше неин настойник и приятел тогава, когато имаше най-голяма нужда от него, затова усещаше загубата му всеки божи ден. Радваше се, че може да го види в Елиях и Йовафет — неговите синове, нейните синове, а сега и синове на Бернардино.

Днес тя за първи път бе оставила сами трите си момчета. Бернардино бе настоял тя да изпълни този ритуал тук — неземно щастлив, не можеше да й откаже нищо, дори и това. От празника на свети Амброзий, когато бе излязла с цялото си семейство и целият град я бе поздравявал и възхвалявал, тя се бе заредила с необяснимо, нарастващо безпокойство. Не, не можеше да каже, че е нещастна — тъкмо обратното. Бернардино я бе подкачил, изтъквайки, че сега е като птица, която подготвя гнездото си в очакване на голямото събитие, и че подобни чувства са обичайни за жена в нейното положение. Ала тя знаеше, че чувствата й нямат нищо общо с това. В онзи знаменателен ден нещо у нея се бе променило, нещо бе събудило съвестта й, подсказвайки й, че има несвършена работа. Постепенно бе осъзнала каква е тази работа, затова бе споделила мислите си със своя съпруг и бе дошла тук с неговата благословия. Единственото му притеснение бе как ще се отрази дългият път на нея и на детето им, но беше умилостивен, когато тя му каза, че ще вземе Вероника и тя ще я кара с каляската. Бе оставила всички в голямата кухня, която, въпреки все по-нарастващото семейно богатство, си бе останала сърцето на къщата. Сърцето й се стопляше, когато си спомнеше сцената, която бе оставила зад себе си — Бернардино бе отворил голямата си дъска с всички свои безценни въглени и бои и бе разстлал велен за момчетата.

— Ще ги науча да рисуват — бе заявил той с обичайната си самоувереност — защото съм сигурен, че именно с това ще си изкарват хляба, когато пораснат!

Тя се бе усмихнала мило и бе попитала:

— И двамата ли ще стават художници?

А той бе посочил към корема й, поправяйки я:

— И тримата!

Тя целуна всички подред, очаквайки сълзи от малките, но после, със сърце, изпълнено с радост, осъзна, че те се чувстват съвсем добре и само с новия си баща. Елиях отдавна се бе превърнал едва ли не в покорен слуга на Бернардино заради случая с нарисувания гълъб, но дори и малкият Йовафет бе започнал да го приема спокойно и се отдаваше с наслада на игрите, които той предложеше. Към момента, в който потеглиха, тримата бяха по-оцветени и от самия велен, и най-вече — най-голямото момче, Бернардино. Тя само се бе усмихнала, без да прави забележки. Не би се изненадала, ако при завръщането си завареше Вила Кастело декорирана като църквата в Сароно. Важното е, че бе започнало нещо важно, което можеше само да я радва.