Мадоната на бадемите

Подреждам се по края на улицата с множеството и чакам процесията с реликвите на светеца. Голяма част от добрите граждани на Сароно вече са доста подпийнали, а сега е едва ранен следобед. Очите ми пълзят из тълпата, оглеждайки се за нея и за съпруга, с когото вече се запознах, но те не са никъде наоколо. И скоро разбирам защо. Тълпата надава радостни възгласи и аз се обръщам заедно с всички тях — тя е там, седнала под арката от цветя, на балкона на кметската къща. Сърцето ми пак претупва — да, тя наистина е красива и се усмихва по начин, който не познавам. Симонета! Наистина ли някога сме били женени? Изглежда ми преди цяла вечност, по-скоро — в съвсем друг живот. В нея има нещо ново. Косата й е малко по-къса, чертите й — по-закръглени. Но най-вече тя изглежда така, сякаш отвътре я осветява факла. Възможно ли е мъжът до нея — тъмнокосият художник, който също помахва на тълпата, да е причината за тази трансформация? Той я е прегърнал страстно, собственически, докато тълпата поздравява неговата Небесна царица, модела за стенописите, чието освещаване съвсем скоро предстои.

Още една мистерия. Симонета беше непозната за града, когато аз бях неин съпруг — ние бяхме хора, които не обичаха да се сближават с простолюдието. Как така е успяла да спечели подобно обожание? От това, че е станала модел на велик художник ли? Вярно, че тези стенописи като нищо ще донесат голяма известност на цялата община на Сароно, но дали не е направила и някаква друга услуга на града в мое отсъствие? Когато процесията тръгва и костюмираните носачи минават, аз се опитвам да не изпускам двойката от очи, което не е много лесно предвид пъстротата на всичко около мен. Прикляквам и минавам под един от преминаващите коне, за да отскоча от другата страна на улицата, с което си спечелвам ругатнята на един от местните синьори. Познавам го. Тъкмо аз му продадох кобилата, която сега се опитва да танцува върху главата ми.

Приближавам се. Двете глави — едната червена, а другата черна, са много близо една до друга. Целуват ли се? Не. Шепнат си нещо и се смеят. Стомахът ми се преобръща. Така бяхме и ние с Амария, докато подлата ми памет не ме върна обратно към дълга ми. Вглеждам се внимателно през дупките в красивия резбован парапет на балкона, за да видя дали не се държат за ръце. Но виждам нещо друго.

Две златокоси деца — момченца — са приклекнали ниско зад плетениците на парапета и наблюдават спектакъла. Едното, по-голямото, дели с братчето си сладки и играчки с обич, която е умилителна за гледане. А сега виждам, че ръцете на двойката наистина са хванати, като на любовници. Но всеки един от тях е поставил другата си ръка върху главицата на едно от децата, галейки къдриците им.