Беглец по равнините

Лиа-Лиан-Лиона извади още една лъскава фотография, постави я в средата на масата и я завъртя срещу Еверет. Беше финалната му снимка на задното стъкло и показваше трите силуета. Вратовете на трима души, до един тъмнокоси. Гърбовете на тримата, до един облечени с тъмни дрехи.

— Нещо не е наред — каза Еверет. — Баща ми носеше велосипедисткия си екип. Беше облечен в яркожълто отразително шушляково яке.

— Ами, Еверет, непрекъснато работим с фотографии, заснети от граждани. Често пъти са правени набързо, с мобилни телефони, при всякакви метеорологични условия и осветени по различен начин. Хората нямат време да използват приближение, какво остава да хванат напълно в кадър онова, което снимат. Ще се изненадаш, ако ти кажа какво си мислят понякога, че са снимали, а в действителност, след като направим експертната оценка, изобщо не съществува.

— Променили сте снимката.

— Каква е разделителната способност на камерата ти, Еверет?

— Четири мегапиксела. Има четирикратно увеличение.

— И използваше приближение.

— Разбира се, че използвах приближение.

— И валеше.

— Да. Е, и?

Лиа-Лиан-Лиона посочи петънце с формата на сълза в десния край на снимката. Дъното на капката приличаше на златиста дъга.

— Това е дъждовна капка на обектива.

— Валеше, вече ви го казах. — Знаеше накъде бие тя. Ситуацията ставаше безизходна. Беше в ръцете им, на кухненската маса, пред собствените му майка и по-малка сестра. Щяха да разнищят снимката пиксел по пиксел.

— В какъв цвят са уличните лампи, Еверет?

— Жълт. Натриеви газоразрядни крушки.

— Следователно е възможно друга капка на обектива, но насложена върху фигурата в средата на седалката, да е уловила уличната светлина и заради нея фигурата да ти се е сторила жълта.

— Променили сте снимката.

— Ето го оригинала. — Жената приплъзна изображението на място редом с предишната фотография. Беше увеличено, достатъчно, че да покаже зрънцето на пиксела. Ето го и него, с размерите на палеца му, пред очите му, капка, сълза, разтечен дъжд точно над Теджендра, седнал на задната седалка, размазвайки образа, изпълвайки го с дифракция от жълтото улично осветление. Не се случи така. Не това видях, помисли си Еверет. И него сте променили.

— Не си измислям. Защо ми е да си измислям? Защо ми е да снимам случайна кола на напълно непознат човек?

— Моля за извинение, мисис Брейдън, но проблемите в семейството понякога ни карат да вършим странни неща — каза Милиган. По мустака му имаше трохи от изядената филийка.

— Мис Брейдън — отвърна сковано Лора. Беше бясна, беше унижена; полицаите бяха нарекли сина ѝ лъжец и фантазьор на собствената ѝ кухненска маса и освен това я бяха заварили облечена в размъкнати домашни дрехи, по жилетка, докато собствената ѝ дъщеря имаше около устата си „Коко Попс“. — И не сме проблемно семейство.

— Е, радвам се, че го изяснихме. — Лиа-Лиан-Лиона събра със замах снимките обратно в куфарчето си. — Но искаме да те уверим, Еверет, че случаят с баща ти все още е класифициран в графата „Изчезнали“ и че ще продължим разследването.