Нов патрул

Пастухов избърса потта от челото си.

— После премина и един вълк… е, това си е нещо нормално. Всеки ден виждам такива като вас на летището. А после излезе още един… и тогава се уплаших.

— Също „вълк“? — уточних аз.

— Не… — Пастухов пристъпи измъчено от крак на крак. — Никога не съм виждал такива. Нарекох го за себе си „тигър“. Той имаше такъв поглед… сякаш може да изяде когото си поиска, веднага, където го е видял… И аз… кой знае защо си помислих, че ще ме разкрие. Ще разбере, че го виждам. И веднага ще ме убие. Какви ги говоря, не само че съм си „помислил“, но и сега мисля така! Той щеше да ме убие. В същата секунда. Така че реших да се измъкна. Казах на партньора си, че ме е свил стомахът — и към тоалетната. Мислех си — какво ще направи на Бисат? Та той не ви вижда! Обаче докато се отдалечавах, гледам — Бисат… спира този… тигър!

— Можете ли да го опишете? Тигъра?

Пастухов поклати глава.

— Видях го само отдалече. Мъж, на средна възраст, тъмни коси…

— Изобщо не обичам хора с такива белези — намръщих се аз. — Как видяхте погледа му от разстояние?

— Виждам погледите на всякакво разстояние — отвърна сериозно Пастухов. — Сам не знам защо.

— Националност?

Дмитрий се замисли.

— Навярно най-обикновена. Родом от европейската част.

— Тоест не кавказец, не азиатец, не скандинавец…

— Нито пък негър.

— Още нещо?

Пастухов затвори очи и се намръщи. Той искрено се стараеше.

— Нямаше багаж. Когато стоеше до Бисат, забелязах, че ръцете му са празни. Едва ли е долетял така, нали?

— Благодаря, това е интересно — казах аз. Разбира се, багажът всъщност би могъл да е и невидим. И самият аз веднъж качих на самолет невидим куфар, за да не плащам за свръхтегло…

Полицаят въздъхна и каза:

— Навярно трябваше да се върна. Само че стомахът наистина ме сви така, че се боях, че няма да успея да се добера до тоалетната… — Той млъкна, после продължи. — И не успях. Това сигурно вече го знаете.

— Да — кимнах аз.

— Изпуснах се в гащите — рече Пастухов обречено. — Е, ако беше някакво разстройство, дизентерия — на кой ли не му се е случвало? А при мен… без да има нищо… Докато се измия както мога, докато вляза при дежурните… там взех от една стара униформа панталони за смяна… Дежурният цвили, ясно, че до вечерта всички ще са научили… Върнах се на поста.

— И? — това ме интересуваше много повече, отколкото проблемите със здравето и реномето на Пастухов.

— Уж нищо. Бисат стои, усмихва се. Попитах го какво му е имало на онзи, когото е спрял. Бисат махна с ръка, разправя: „Всичко му беше наред, нямаше смисъл да го задържам“. Е, мисля си, размина се… И в този момент Бисат изведнъж си сваля куртката, маха грижливо пагоните от нея! Маха токата! Вади документите. Пистолета, радиостанцията, специалното оборудване… И ми връчва всичко! Питам го какво му става. А той отговаря: „Всичко това няма смисъл, няма никаква необходимост от моята работа“. И към електричката! Викам подире му, а той маха с ръка — и продължава! Сигурно вече си е вкъщи.