Перфектният удар [bg]

Дъждът се беше усилил. В такова време Вашингтон представляваше доста любопитна гледка. Разбира се, благодарение на своите паметници — привлекателна точка за тълпите туристи, въпреки че мнозина от тях ненавиждаха доста неща в столицата. Но те идваха тук да зяпат внушителните сгради, музеи и други забележителности, убедени, че те гълтат голяма част от данъците им.

Величествените мемориали на Джеферсън, Линкълн и Джордж Уошингтън изглеждаха с размазани очертания в здрача, като на стара пощенска картичка. Огромният купол на Капитолия се извисяваше над всичко наоколо. Това беше мястото, на което Конгресът вършеше, или по-скоро не вършеше, своята работа. Всъщност дори този огромен купол не изглеждаше така внушителен под дъжда.

Роби насочи своето ауди към Дюпон Съркъл. Години наред беше живял в един апартамент, близо до парка „Рок Крийк“, но преди по-малко от месец се изнесе от там. Причината имаше пряка връзка с една от предишните му мисии. След нея просто не беше в състояние да продължи да живее там.

,Дюпон“ се намираше в центъра на града. Привлекателна точка, кипяща от нощен живот. Наоколо имаше десетки модни ресторанти с кухня от цял свят, книжарници с езотерика и елитарна литература и бутици, каквито нямаше никъде другаде. Казано с две думи, едно вълнуващо и зареждащо място, истинска придобивка за града.

Но Роби не си падаше по нощния живот. Когато се случваше да се храни навън, го правеше сам. Не пазаруваше от бутици, не ровеше по рафтовете на елитарните книжарници. При редовните си разходки, обикновено късно през нощта, не търсеше контакти с други хора. Не желаеше да се сближава с никого, защото това не би имало смисъл, особено сега.

Той паркира колата в подземния гараж на блока и влезе в асансьора. Вратата на апартамента му беше с две ключалки тип резе. Алармената система запиука в момента, в който отключи. Роби набра кода и тя млъкна.

Съблече палтото си, но не извади флашката. Пристъпи към прозореца и погледна надолу, към мокрите улици. Поне на теория дъждът трябваше да прочисти града. Но в него имаше квартали, които никога нямаше да бъдат чисти. И те съвсем не бяха само онези с повишена концентрация на престъпността. Самият той оперираше в света на държавната власт, който беше не по-малко мръсен от най-боклучивата уличка на този град.

Неотдавна стана така, че успя да се докосне до нормалния живот. Беше съвсем мимолетно докосване. Преживяването се стопи така бързо, както се беше появило.

Но въпреки това остави следи.

Той измъкна снимката от портфейла си.

Беше на четиринайсетгодишно момиче. Джули Гети. Дребно и слабо, с разрошена коса. Изобщо не го интересуваше как изглежда. Може би защото се възхищаваше на нейния кураж, ум и енергия.