Гробовни тайни [bg]

3

Все още бях бесен, когато по-късно същата вечер пристигнах в мотела, където ми бяха запазили стая. Беше на няколко мили от Черната скала, в едно село, наречено Олдуич, за което ми казаха, че се намира на по-малко от двайсет минути път с кола. Или преценката е била твърде оптимистична, или бях объркал пътя, защото минаха повече от четиридесет и пет минути, преди да съзра в далечината проблясващите светлинки.

Време беше. Денят беше дълъг, а шофирането из тресавището в пълния мрак не беше любимото ми занимание. Споменът за това, как Уейнрайт ме използва, все още ме изгаряше. Трябваше да бъда по-внимателен, като знаех какво се говори за него. Когато паркирах пред мотела, ситният дъждец продължаваше да се сипе върху стъклото на колата и да пречупва светлината на фаровете ми. Забелязах една олющена табела, на която едва се четеше надписът „При Лакомника“.

Отвън странноприемницата не изглеждаше особено добре, боята й беше изпопадала, а покритият със слама покрив бе провиснал. Първото ми впечатление се затвърди, когато бутнах олющената, скърцаща врата и влязох вътре. Миришеше на застояла бира, килимите по пода бяха протрити, а на стената бяха забити евтини пиринчени закачалки. Вътре беше празно и студено, в камината не гореше огън. Както и да е, случвало ми се бе да нощувам и на по-неприятни места.

Собственикът беше мъж на около петдесет години, с кисела физиономия. Беше болезнено слаб, но имаше огромно шкембе, което приличаше на топка за боулинг.

— Ако искаш да ядеш, да знаеш, че след двайсет минути спираме да сервираме — заяви той безцеремонно и плъзна ключа за стаята по изтъркания барплот.

Стаята беше точно такава, каквато очаквах: не съвсем чиста, но не и толкова мръсна, че да се оплача. Матракът изскърца, когато поставих отгоре пътната си чанта, и увисна под тежестта й. Искаше ми се да взема душ, но бях гладен, а и в общата баня имаше само една ръждясала вана.

Но храната и банята можеха да почакат. Видях, че мобилният ми телефон има обхват, което си беше истински бонус. Дръпнах твърдия стол по-близо до малкия радиатор и набрах номера на домашния ни телефон.

Стараех се винаги да звъня вкъщи по едно и също време, така че да създам на Алис нещо като режим. Три дена в седмицата Кара работеше в болницата, но работното време й позволяваше да прибира Алис от училище, когато аз отсъствах. Тя работеше като рентгенолог и това беше причината да водим дълги дискусии, когато забременя. Не бяхме планирали да имаме деца в следващите няколко години. Надявахме се, че дотогава ще имам достатъчно работа като консултант към полицията, която да допълни дохода ми от университета, така че Кара да може да си стои вкъщи и да се грижи за бебето.